|
Засега обаче включилите се в протестите творци предлагат овехтяла
идеологическа стока
Любослава Русева
Ето какво отговорил Мишел Фуко, когато го помолили да даде
определение за фигурата на интелектуалеца:
"Думата интелектуалец ми се струва странна. Лично аз никога никакви
интелектуалци не съм срещал. Срещал съм хора, които пишат романи,
други, които лекуват болни... Срещал съм хора, които преподават или
рисуват, и хора, за които така и не успях да разбера какво всъщност
правят. Но интелектуалци никога!“
През 2007 г. Фуко беше посочен за най-цитирания интелектуалец в
хуманитарните науки от Наръчника за висше образование на вестник
„Таймс“. Иронията бе забележителна, доколкото до смъртта си (1984
г.) самият той не желаеше да го „класифицират“ като интелектуалец. В
едно свое интервю шеговито описа „този звяр“ като виновен „за това,
че говори на висок глас и че мълчи; за това, че не прави нищо и че
се бърка във всичко“. Пак там Фуко каза: „Накратко, интелектуалецът
е готов материал за „решение, присъда, затваряне, изключване“...
Всички тези цитати присъстват в есе на талантлив български писател
за манипулациите около понятието интелектуалец. Манипулации, пише
той, които бяха запазена марка на една партия, а след това ги
усвоиха и останалите:
„Механизмът е отчайващо един и същ. Елитните части на
интелектуалците се сформират в кризисни ситуации като корпус за
бързо реагиране с подписки, декларации, митинги и пр. В мирни
времена те се разпускат, стават част от запаса. Лично време, в което
партиите, слава Богу, нехаят за тях.“
Писателят пише това преди десет години. Критиката му е насочена към
„група интелектуалци“, които излизат на митинг срещу подкрепата на
българската държава за войната в Ирак. Освен въпросите, които задава
(например кой определя параметрите на понятието интелектуалец и как
точно се решава дали някой е такъв), той сочи за очевидно, че
интелектуалецът е последният човек, който ще има лесно и готово
мнение по всички въпроси, ще разделя нещата на черни и бели и ще
игнорира останалите гледни точки. Така стига до заключението, че
категоричността не е неговото оръжие, както и че онова, което го
прави истински ценен, е усъмняването, терзанието, хамлетовското
раздвоение.
Какво тогава (да) прави на улицата?
Интелектуалецът едва ли има място там, усъмнява се на свой ред
писателят, и веднага обяснява защо:
„Митингът и площадът искат оголени и конкретни лозунги.“ Искат
решения, посоки и идеи, а не завоалираност и превзетост. Нужни са им
категоричност и конкретност, до каквито интелектуалецът не би
следвало да снизхожда, тъй като призванието му е да се терзае
отвъд делничното и обикновеното
Трябва да призная, че преди десет години тази теза ми се стори леко
високомерна, но бях склонна да подходя с разбиране към
самоизключилите се от вакханалията на българската публичност.
Изпитвах уважение към избора им да замълчат, да се отдръпнат, да
откажат ролята на интелектуални шпицкоманди съобразно политическата
конюнктура. Напълно бях съгласна, че трябва да пишат, да рисуват и
да лекуват в усамотение, вместо да удавят гласовете си в колективни
декларации или да ги обезценят с постоянно плямпане из
телевизионните студиа.
Днес обаче не мисля така. И една от причините е, че същият писател,
когото цитирах, се оказа в челната колона на протестите срещу
олигархията и морално катастрофиралия политически елит. Нещо повече
- всеки ден качва във Фейсбук снимки от уличния хепънинг, на които
присъства и самият той. В поредица интервюта обяснява как „протестът
работи срещу онзи дефицит на смисъл, в който бяхме изпаднали
последните години”. Подписът му фигурира и под откритото писмо на 29
български интелектуалци до президента Росен Плевнелие, изпратено с
копия до посланиците от ЕС, председателя на ЕК Жозе Мануел Барозо и
лидера на ЕНП Вилфрид Мартенс...
Метаморфозата изглежда странна, тъй като става дума за критик на
„елитните части, които се сформират в кризисни ситуации като корпус
за бързо реагиране с подписки, декларации, митинги”, а „в мирни
времена се разпускат, стават част от запаса”. Иначе казано – за
човек, който твърди, че интелектуалецът е специална порода. Умен и
остроумен, ироничен и самоироничен. Човек над и свръх нещата,
вглъбен в големите загадки на Вселената, тъгата и всичко останало.
Разбира се, решението му днес да излезе на улицата не е осъдително.
Напротив.
Проблемът е в това, че звярът, наречен интелектуалец, трябваше да
изреве срещу олигархията и политическото задкулисие много по-рано,
без да чака разгневените маси да напълнят площадите. „Неговият дълг
е да не бъде неутрален” - казва Ноам Чомски, добавяйки, че „лишен от
неспокойна съвест, той ще е един обикновен занаятчия”.
И още нещо: фрази като тази за „дефицита на смисъл” звучат добре, но
не означават нищо. За да имаш претенцията да се назовеш
интелектуалец, се налага да запълваш дефицита. Не е достатъчно
просто да го констатираш, защото тъкмо от теб
се очаква да предложиш смисъл
Предлага ли такъв писмото до президента?
Освен че характеризират днешната ситуация като „абсурдна, налудна и
опасна”, след което призовават Росен Плевнелиев да вземе страна
между гневните граждани и лишената от легитимността на доверието им
власт, интелектуалците не лансират конкретни идеи. Техният апел
отгоре на всичко е написан, след като Плевнелиев ВЕЧЕ оттегли
доверието си от кабинета „Орешарски” и предизвика остри реакции и
искания за отстраняването му от поста.
Призивът президентът отново да изрази „публично, ясно и
недвусмислено отношението си към драматичните събития у нас”,
включително като „предупреди евроатлантическата общност за мрачните
перспективи, които се очертават пред страната”, би могъл да се
преведе по следния начин: от Плевнелиев се настоява да застане в
опозиция на изпълнителната власт и едновременно с това да поиска
подкрепа от външните ни съюзници.
Чудесно! Само че като държавен глава той няма конституционни
правомощия да го направи. Ако си го позволи, би излязъл от своята
роля и би изострил до неимоверност конфликта между институциите. В
тон с констатациите на интелектуалците дори бих казала, че
|
подобно поведение от негова страна наистина ще изглежда „абсурдно,
налудно и опасно”.
Но писмото е важно по друга причина – свидетелства за ниско
самочувствие и е признание за безпомощност. Бунтовното възмущение се
излива в прошение някой да ни помогне, понеже ние не сме в състояние
да се справим сами. В него се усеща и малко нещо чинопочитание,
рязко контрастиращо с ироничните послания и карнавалния дух на
протестите.
Впрочем този жанр (отворени писма, подписки, декларации и т.н.) е
безнадеждно остарял и е лишен от всякакъв смисъл. Често зад него
прозират чисто нарцистични подбуди – да видиш името си до това на
големия писател Х, да дадеш доказателство за будна гражданска
съвест. Мои познати например, откровено признават, че са се
почувствали поласкани да подпишат прословутата вече „Харта 2013”,
без да са имали търпението да я изчетат до края...
В случая смущава и
силният идеологически заряд
който все по-активно си пробива път към протестите, и то отново чрез
фигурите на изявени „десни” интелектуалци:
- Едвин Сугарев обяви гладна стачка също както през 1991 г. (срещу
конституцията) и през 1993 г. (за оставката на президента Жельо
Желев). По този повод карикатуристът Христо Комарницки лаконично
коментира в профила си във Фейсбук: „Сякаш пак съм в 90-те. По
улиците хората скандират "Червени боклуци!". Сугарев пак гладува.
Тъкмо да се зарадвам, че се подмладявам с 20 години, и се сетих, че
ще трябва да изживея целия преход наново.”
- Евгений Михайлов, прочул се със заснемането на фразата на Петър
Младенов „Най-добре е танковете да дойдат”, драматично обяви, че се
страхува за живота си. „Не мога да повярвам какво се случва в
България. Затова помолих чуждестранните посланици да имат
по-специално отношение към нас. Аз самият поисках политическо
убежище. Тези хора в Народното събрание дума по дума повтарят
действията на комунистите през 1989 г." Оттам нататък Михайлов
ежедневно (а понякога и по няколко пъти на ден) се захвана да
обикаля телевизионните студиа.
- Творци, предвождани от фронтмена на „Щурците” Кирил Маричков –
култова фигура за антикомунистите (въпреки че кой знае защо през
2010 г. прие с благодарност орден „Стара планина” от президента
Георги Първанов), изведнъж се появи на площада и инициира акция по
кръводаряване. „Давам кръв, за да си иде това правителство, за да се
гласува нов закон и да не вземат ТЕ по друг начин", каза
изпълнителят на „Аз не съм комунист и никога няма да бъда”, с което
произведе ненужен шум и кич...
Протестите обаче не са срещу комунистите и по тази причина опитите
те да бъдат идеологизирани чрез „десни” творци, самоназначили се за
техни говорители и икони, трябва да получат решителен отпор.
Носителите на промяната в българската публична среда са разгневените
хора, които искат справедлива, порядъчна, прозрачна и контролирана
от тях власт. Демонстрациите са срещу покушението на демокрацията от
страна на олигархията, чиито политически продукти са обагрени не
само в червено. Вкарването на идеологически клишета може единствено
да навреди на протестите, защото има сериозен риск да обслужи тъкмо
олигархията,
отклонявайки вниманието и енергията
в удобна за нея посока.
Редно е да се припомни и това, че и Едвин Сугарев, и Евгений
Михайлов бранеха предишното управление с изумителна страст, т.е.
няма как да не бъдат заподозрени, че акциите им трасират пътека за
завръщането на ГЕРБ. Но дори да не го правят по политическо
поръчение, а водени от искрено възмущение и тревога, поведението им
пак изглежда лицемерно. Най-малкото заради десетките пропуснати
поводи, които доскоро управлявалата партия им предоставяше, да
проявят критично отношение, позиция и загриженост.
Е, Сугарев казваше мнението си, само че с внезапното му преобръщане
в защитник на Бойко Борисов неговата морална претенция значително
олекна. Ако не беше този обрат, крайният радикален протест, който
предприе сега, щеше да получи по-широка подкрепа и нямаше да
заприлича на трагичен опит за самоизтъкване. Да се надяваме поне, че
и този път ще завърши благополучно, както се случи и при предишните
два...
Казвам това без ирония, защото става дума за човешки живот. Ще си
позволя обаче упрека, че проблемите не се решават с гладни стачки.
Особено сега, когато в страната възникна нов тип граждански
протести, които все по-трудно ще бъдат употребявани от властта и все
повече ще смущават спокойствието й. И тъй като гражданският натиск е
този, който постепенно е създал реда и правилата в развитите
демокрации, в момента той се нуждае от нови идеи. Не от овехтялата
идеологическа стока от 90-те години на миналия век.
Ще могат ли интелектуалците да им предложат нещо друго, освен
усещане за дежавю?
Лично аз ще се опитам да ги вдъхновя с откъс от една забележителна
реч на германския философ Юрген Хабермас:
„Интелектуалецът е човек, който хем не губи съзнанието за своята
погрешимост, хем има смелостта да заема нормативни позиции и
фантазията да разработва идейно богати перспективи...
Интелектуалецът е система за ранно предупреждение... Единствената
дарба, която интелектуалците притежават и до днес, е изпреварващият
усет за важните неща. Защото интелектуалецът е човек, който се
вълнува от критични процеси тогава, когато другите все още се
занимават с обичайните си дела”...
Статията се публикува със
специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)