Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Краят на Шенген
 

Зоните за избрани изчезват при сблъсъка с тероризма в Европа, а мерките за борба с него превръщат България в крайфронтова държава

 

Къдринка Къдринова

 

Изстрелите в Париж окончателно сложиха край на онзи сън, който в България така упорито искаме да сънуваме - че ще ни вдигнат бариерата към благополучния Шенген, че ще заживеем в покой и благодат сред богатите и уредените държави, пък било то и като гастарбайтери.
Принудителното пробуждане очертава друга картинка. Шенген вече е фикция. Контролът по вътрешните граници между шенгенските страни очевидно ще бъде върнат като наложителна мярка за борба с тероризма и за залавяне на възможните джихадисти. Да, този контрол вероятно ще е частичен, по преценка на съответните специализирани служби. А и шенгенското споразумение едва ли ще бъде денонсирано официално, то и без това предвижда подобни „временни” мерки. Както знаем обаче, няма нищо по-постоянно от временните решения. Ясно очерталата се покрай парижките атентати вътрешна война, в която се потапя Европа, безпощадно показва, че вече никакви пространства за избрани не може да има. Даже лични пространства няма да има. Няма да ни ги остави получилото сега нов тласък повсеместно шпиониране в интернет „за защита на собствената ни сигурност”.
Шенген ще има вече само един смисъл на български терен - морковчето на химерното членство ще трябва да стимулира българските власти към все по-всеотдайно пазене на външната граница на ЕС, тоест на нашата собствена държавна граница с Турция. Несъмнено съюзниците ще ни помогнат - и с техника, и с експерти от спецслужбите, редно е и с финансови ресурси. България просто ще трябва да стане прецизен и стриктен филтър за потенциални терористи в двете посоки. Ще хваща и ще екстрадира заподозрени - като например нашумелия тази седмица у нас Фриц-Жоли Жоашен, французин от хаитянски произход, приел исляма, който бе задържан по европейска заповед за арест на Капитан Андреево, защото бил приятел с един от парижките атентатори.
Уви, географията наистина ни слага на входа и на изхода към ада. Страната ни ще се превърне в крайфронтова зона, в която всяка крива крачка може да е стъпване върху мина. Потокът бежанци от войните в Сирия и Ирак и досега предизвикваше доста искри у нас. А те никак не са безобидни в общества като нашето, тежко поразени от обедняване, изчерпано търпение и податливост към манипулации. Очертаващите се нови антитерористични мерки, импулсирани от парижките атентати, ще отекнат у нас с нови рискове. Затягането на контрола срещу потенциални джихадисти по летищата в Европа ще пренасочи много от тези хора към наземни маршрути. А те минават тъкмо през България. Щом Западна Европа няма да пуска обратно школуваните в Сирия и Ирак терористи, дали те няма да решат да поостанат у нас? И да потърсят разбиране в тукашните маргинализирани гета?
Превръщайки се в рискова крайфронтова държава, страната ни със сигурност ще понесе загуби и в туризма, който и без това тежко диша заради отлива на руски и украински туристи покрай антируските санкции на ЕС и кризата в Украйна. Трудно ще се пребори и за нови чужди инвестиции - кой инвестира в трасе, по което се ловят съмнителни типове? Да не говорим за провалените енергийни проекти - те издъхнаха поради други геополитически причини, но нямат шанс за реанимиране и поради тази.
Иначе сме търсени от по-големите си партньори именно заради геополитиката. В следпарижкия смут един след друг у нас се изредиха на бързи визити шефовете на дипломациите на Великобритания и на САЩ Филип Хамънд и Джон Кери. И двамата провериха пулса на българските власти по украинската криза, отношенията с Русия, антитерористичните операции срещу Ислямска държава. Явно от България се очаква по-разширена логистика и подкрепа за натовските действия в тези посоки. Очевидно неслучайно Кери обеща, че САЩ ще ни пазят по линия на прословутия член 5 на НАТО, че Вашингтон ще изпрати „енергиен експерт”, който заедно с нашето министерство на енергетиката да разработва „план за енергийното бъдеще на България” и че програмата „Фулбрайт” ще се загрижи за образованието и културата ни.
Нищо обаче не чухме от госта за предстоящата на 18 февруари в американската столица международна среща на върха по борбата с тероризма, която трябва да уточни какви мерки ще се предприемат за повишаване на сигурността и за предпазване от трагедии като парижката. И каква ще е ролята на България в тях.
Основните насоки бяха очертани още на съвещанието на вътрешните министри на страните от ЕС на 11 януари. Наред с използването на всички възможности за контрол при влизането в шенгенското пространство, предвидени в споразумението, бе лансирана и идеята на испанския вътрешен министър Хорхе Фернандес Диас за връщане на контрола по вътрешните шенгенски граници. Тя обаче срещна и оспорване, защото би внесла затруднения в шенгенските икономики, много от които и без това са в криза. Засилването на следенето в интернет, обменът на информация между спецслужбите и повишеният контрол по летищата са другите наложили се вече идеи. Те не са нови - още от 2008-а европейският координатор за борбата с тероризма Жил дьо Керхов настоява за приемането им чрез обща антитерористична стратегия. Досега обаче поради различните критерии в различните страни до съгласуване не се е стигало. След парижкия трус това вече е много по-сигурно да стане.
Белгийският вътрешен министър Ян Жамбон настоя за съставяне на общ европейски списък на „чуждестранните бойци” (тоест на сражавалите се на страната на Ислямска държава граждани на ЕС), за да бъдат те възпирани да влизат обратно по страните си и да безчинстват там. Вероятно точно по такъв списък и българските съответни служби ще трябва да пресяват пътуващите през наша територия...
На свой ред германското правителство побърза да одобри отдавна прокарваното предложение да се отнемат личните карти на лицата, които бъдат уличени като джихадисти. Досега можеха да им се отнемат само международните паспорти, но същото вече ще важи и за картите, с които те можеха да се движат вътре в Шенген. Същото се очаква да предприеме и правителството на Великобритания - за това още от миналата година лично настоява и кметът на Лондон Борис Джонсън. Консерваторите на премиера Дейвид Камерън планират и суров контрол в интернет, заради което вече си навлякоха сравнения със страни, които по-рано самите те са критикували за същото.
Франция е мобилизирала 5000 полицаи, които да пазят религиозни храмове и училища от нападения, както и 10 000 военни, които да контролират „чувствителните зони” - евфемизъм, използван за населените с етнически малцинства гета. В страната усилено продължава издирването на сподвижници на терористите, извършили атаките на 7 и 9 януари.
Междувременно въпреки усърдните призиви на властите за толерантност към мюсюлманите във Франция бяха извършени над 50 антиислямски атаки - включително стрелба и хвърляне на гранати в джамии, докато вътре се отслужва молитва, обиди и насилие срещу изповядващи исляма.
В Германия се разраснаха демонстрациите на движението ПЕГИДА (Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада), както и на противниците му, призоваващи за толерантно съжителство с мюсюлманите. В такава масова проява в Берлин се включи и лично канцлерът Ангела Меркел.
Разбира се, най-масовото шествие против тероризма, за свобода на словото, за междурелигиозна, междуетническа и междурасова толерантност премина в Париж на 11 януари, където, за да се включат в него, излязоха 1.5 милиона души. Общо във Франция в подобни акции участваха 4 милиона души. Парижката демонстрация бе оглавена от държавни и правителствени лидери и дейци на около 50 държави.
Така поне изглеждаше по телевизиите. Всъщност групата на държавниците не се сля с основното шествие от съображения за сигурност. Организираха й заснемане в една от по-страничните и достатъчно добре охранявани улици. Целта беше да се отправи послание за единство, да се демонстрира готовност за отстояване на демокрацията, да се успокоят духовете, да се покажат в една редица с Франсоа Оланд и Ангела Меркел лидерите на Израел и Палестина Бенямин Нетаняху и Махмуд Абас, примерно.
Впрочем в същата редица бе и турският премиер Ахмет Давутоглу, който само броени дни по-късно изригна с обвинения срещу Нетаняху - как могъл да отиде в Париж да демонстрира срещу тероризма, след като упражнявал държавен тероризъм с бомбардировките и убийствата на мирни хора в Газа.

Във френските медии пък се чуха сърдити гласове защо бил допуснат на демонстрацията унгарският премиер Виктор Орбан, който потискал свободата на словото у дома си с недемократичен закон за печата. В някои блогове имаше и възмутени от присъствието на Дейвид Камерън заради действията на британските спецслужби срещу в. „Гардиън”, публикувал разкритията на Едуард Сноудън за масовите електронни подслушвания. Но това може би днес вече не е актуално с оглед на очевидната реабилитация на електронното следене в новата обстановка?...

Парижанка чете първият след атентата брой на сп. Шарли Абдо

Франция мобилизира военните да патрулират из градовете

Близо милион мюсюлмани се събраха в центъра на чеченската столица Грозни за да заявят: Руските мюсюлмани се обединиха против карикатурите на Мохамед в Шарли Абдо и против всички, които ги подкрепят. В един коментар в руски сайт, читател е написал: "След като четох и слушах речите на  защитниците на исляма в Грозни твърдият ми извод е, че те всъщност не защитават въобще нито исляма, нито своя пророк, а защитават правото си да убиват в името на  аллах и неговия пророк. Въобще не са разбрали, че в Париж демонстрантите се застъпиха не за правото да се обиждат мюсюлманите, а за правото на журналистите да публикуват според съвестта си и без да питат някого за разрешение."

 


Парижката драма неизбежно поражда много противоречиви въпроси и емоции. Най-тревожните се концентрират около въпроса неизбежна ли става вътрешната война в Европа между радикализирани ислямисти и радикализирани националисти. Европейските медии са се вторачили във феномена с тези млади граждани на Франция, Белгия или Германия, родени и израсли там, но в семейства с имигрантски корени, в гета със собствен затворен свят и с чувство за „втора ръка” хора, намерили в радикалния ислям своя отдушник и поели от него омразата срещу отгледалия ги свят, който вече искат да унищожат. Общата мантра е, че тези младежи са изключение, че това са крайни екстремисти, каквито има и в други общности, и в други религии, че не може заради тях да се клеймят всички мюсюлмани и да се допуска разрастване на ислямофобията.
Не може, но точно това става. А „отговорната” преса усърдно премълчава тези дни проявите на ислямофобия, за да не нагнетява допълнително и без това нажежената обстановка. Замазването на проблема обаче не помага за решаването му.
Появиха се вече анализи, че залитането на младите западноевропейски мюсюлмани към радикалния ислям е предизвикано от липсата на достатъчно радикални сили в светската политическа палитра, които да отговарят на техния спонтанен стремеж към един по-различен и справедлив към социалния им статут обществен строеж.
Другият полюс обаче разполага с такава радикална алтернатива - и популярността на Националния фронт във Франция само за броени дни след атентата срещу „Шарли Ебдо” скочи от 18 до 34%. Впрочем Марин льо Пен я нямаше на милионното шествие на 11 януари в Париж. Едни казват, че Оланд я помолил да не отива, за да не дразни публиката, други казват, че тя чакала да я поканят, а като не дочакала, се обидила и не отишла.
Самото шествие обаче също поражда много въпроси. То бе направо френетично отразено по френските телевизии. Един екзалтиран репортер обяви, че „Аз съм Шарли” било днешният еквивалент на лозунга „Свобода, братство, равенство”. Но точно на този фон се появиха и мнозина, които обявиха „Аз не съм Шарли” - като например коментаторът на в. „Ню Йорк таймс” Дейвид Брукс. Той обясни в своя статия, че с цялото си съчувствие към жертвите от „Шарли Ебдо” и с цялото си осъждане на тероризма не може да приеме френското хумористично издание като образец на свободата на словото, защото повечето от публикуваните в него карикатури са обидни, цинични и използват езика на омразата. Авторът дава и примери на изтъкнати учени и изследователи, на които в университети в неговата родина не е било позволявано да изнасят лекции само защото третираните от тях теми биха могли да накърнят нечие достойнство.
Спорът тук, разбира се, може да е нескончаем. Явно всеки има своя представа за свободата на словото и за границите, отвъд които се накърняват основни човешки ценности. Но ако всичко е толкова размито, неясно и относително, на какво тогава може да стъпи едно наистина демократично общество? Защо една демонстрация уж в защита точно на демокрацията може да заприлича на масова психоза, гневно отхвърляща различно мнение - „Аз не съм Шарли”, примерно? И докъде може да ни докара залитането в крайности?
Ето докъде. Шест месеца затвор получи във френския град Орлеан пиян мъж, извикал „Да живее калашника!” и показал с ръце въображаема стрелба срещу полицаи. В Тулуза пък 21-годишен безработен, пътувал без билет в трамвая, отиде за 10 месеца зад решетките, защото при караница с контрольора се развикал: „Да бях заедно с братята (Куаши - нападателите над „Шарли Ебдо”, б.р.), щяхме да убием повече от вас!” А във Валансиен 34-годишен пиян шофьор, блъснал се в друга кола, се скарал със задържалите го полицаи и им се заканил: „Да имаше повече такива като братята Куаши! Надявам се, че вие ще сте следващата им мишена - направо сте подарък за терористите!” Резултатът е, че отива в затвора за 4 години.
Може би тези епизоди са от серията „на страха очите са големи”. Но страхът всъщност непрестанно се подклажда от всичко, което става наоколо, и от онова, което поднасят медиите. „Десетки гнезда на джихадисти са готови да нанесат следващи удари”, предупреждава бивш терорист, интервюиран в италианския в. „Стампа”. „Терористичните атаки в Париж са само началото на серия подобни удари в Европа”, пише германският в. „Билд ам зонтаг”, позовавайки се на Агенцията за национална сигурност на САЩ и пояснявайки, че в подслушан от АНС разговор дори се споменавал Рим. „Мосад и ЦРУ предупреждават папа Франциск, че Ватикана е следващата цел на Ислямска държава”, алармира в. „Ил Джорнале”.
На този фон неизбежно избуяха и теориите за конспирация - че братята Куаши са били надъхани и използвани, за да свършат мръсната работа в тайна спецоперация по дастабилизиране на Европа чрез разпалване на междурелигиозен и междуетнически сблъсък. Облагодетелствани от подобен сценарий ще са САЩ, защото изправената пред такава сериозна заплаха Европа отново ще потърси сигурност в по-здрава прегръдка с тях. В такъв дух са заключенията на конспиратолози като небезизвестния французин Тиери Мейсън или като ръководителя на руския Център за изучаване на обществени приложни проблеми - полковника от запаса Андрей Жилин.
Колкото и да са предизвикателни обобщенията на такива автори, те се подхранват от доста въпроси, появили се около разследването на парижките нападения. Например услужливо забравената лична карта на един от братята Куаши в колата, която изоставят след атаката по „Шарли Ебдо”. Или тяхната добра информираност за графика на планьорките в сатиричното издание. Освен това двамата бяха застреляни при операцията по залавянето им също както и съратникът им Амеди Кулибали, взел заложници в супермаркета - а това все пак окончателно затваря устата и на тримата. Най-загадъчният елемент от картината засега е самоубийството вечерта на 9 януари на комисаря Елрик Фреду, разследващ нападението в „Шарли Ебдо”.
Ако парижките атентати са „френския 11 септември”, то въпросите и вълненията около тях няма да стихнат още дълго - както и досега не са стихнали около рухването на кулите близнаци в Ню Йорк. Впрочем въведените през 2001 г. драконовски антитерористични мерки по летищата са в сила и до днес. Сега ще въведат нови. Докога така?

 Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2014 Nextel