Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Малка и модерна армия - планът е
изпълнен на 50%

Десетгодишнината от членството ни в НАТО е добър повод да се види откъде сме тръгнали, каква армия сме имали и каква е тя сега.


Евгени Генов
 


 

Но преди да теглим чертата, не е зле да си зададем въпроса готова ли беше България да я приемат в пакта? И преди да дадем отговор, добре е да поясним, че НАТО първо е политическа и след това военна организация - обстоятелство, което навярно малцина осмислят. Когато някой изрече сакралната абревиатура, веднага я свързват с войски, армии и т.н. А това не е така. В този смисъл приемането в най-големия политико-военен съюз е свързано с изискването дадена страна да отговаря на определени политически, икономически и накрая военни критерии. Пактът не е съюз, в който можеш да влезеш, когато поискаш.
Та готова ли беше България? Отговорът е не. Не знам дали сме били изпълнили политическите и икономическите критерии, но във военно отношение не бяхме готови. В личен разговор тогавашният министър на отбраната Николай Свинаров ми сподели откровено: „Евгени, САЩ ни прие в НАТО заради жертвите, които дадохме в Кербала. Нека си говорим честно - не бяхме готови.“ Че американците тогава, както и сега имаха решаващата дума - спор няма. Ние ги подкрепихме в трудния за тях момент във войната срещу Саддам Хюсеин, като се присъединихме към Коалицията на желаещите в Ирак. И те, естествено, ни се отблагодариха. Но нека направим и още едно уточнение - може да нямаш армия и пак да те приемат в НАТО, като Исландия, но ще плащаш по-голям членски внос, защото другите те пазят. Нашият членски внос за т.г. е 15.64 млн. лв. Той е плаваща величина. За миналата година е бил 24 млн. лв.
Може да нямаш и ВВС (като Прибалтийските републики), но ще плащаш двойно и тройно, защото други охраняват небето ти.
Преди да ни приемат в алианса, в армията през годините след 10 ноември обаче се случиха доста важни неща. Те трябва да се знаят, защото имат отношение към днешното й състояние. В навечерието на сакралната дата армията ни бе 104 000 души, като по времето на социализма най-голямата й численост е достигала до 156 000 души.
Армията по принцип е функция от два фактора - икономическото състояние на страната и наличието на външни заплахи, които може да прераснат в агресия. Политиците, а не генералите решават каква войска да има държавата. Който и военен да попитате, винаги ще каже, че трябва да имаме голяма армия. Но държавата може да си позволи да има толкова войници, колкото може да изхрани. След като падна Желязната завеса, родните политици прецениха, че вече нямаме врагове, заобиколени сме от приятели и на хоризонта не се задава война. А времевият хоризонт според Стратегията за национална сигурност, ако четем между редовете, са близките 10-15 г. За след това никой не ни гарантира. Както и не гарантира, че НАТО ще съществува вечно, защото историята поне засега не помни вечни съюзи. Та логиката на родния политически и бизнес елит е следната: защо да даваме пари за нещо, което я се наложи да влезе в действие, я не се наложи. Докато логиката на военния, който цял живот е учен да мисли единствено държавнически и национално отговорно е: може да се наложи веднъж да ни потрябва армията, но ако я нямаме, става страшно за държавата, защото след това има риск и нея да я няма. В световната история има достатъчно красноречиви примери за това. В родната - също.
Преди четвърт век, когато се случиха политическите събития, разтърсили Европа и света, България имаше сравнително мощна, дисциплинирана, добре подготвена и въоръжена войска. В света има само две държави, които могат самостоятелно да водят войни и да се бранят - САЩ и Русия. На всички останали им трябва съюзници. Та според тогавашните военни концепции на Варшавския договор, в който членувахме, армията ни трябваше да издържи до 5 денонощия на агресия от юг, докато у нас дебаркират и се развърнат войските на Одеския военен окръг. Тогава ние имахме 2200 танка, близо 4000 бойни бронирани машини, 1450 артилерийски системи, калибър над 100 мм, и 120 бойни и спомагателни кораба. Бяхме силни и във авиационно отношение. В края на 80-те години на миналия век ВВС бяха въоръжени с около 230 бойни самолета. Въобще армията ни беше пригодена и боеготова да води класическа война, за да защити територията на страната. Каквото е основното й предназначение.
След промените схващанията за развитието на войските се промениха значително. Голяма армия вече не е синоним на силна. Политиците ни прегърнаха рефрена „малка модерна армия“ и започнаха да режат военния бюджет и числеността. Вярно е, че всички държави на Балканите започнаха да свиват войските си, но ние се престарахме най-много. Сега само Македония и Албания в региона са с по-малки армии от нас.
В годините на прехода отбраната бе сферата от обществения живот, която понесе най-големи удари. Парите за армията никога не стигаха с оправданието, че са по-необходими за здравеопазване и образование. Но и да останем без войска, парите за социални разходи пак ще са кът. Резултатът от промените е, че армията вече е малка, но не е модерна - тоест изпълнили сме плана на 50%. Ще призная, че винаги ме дразнят сентенции от рода на „войската ни не може да напълни и един стадион“. Това вече не е критерий за отбранителни способности. И пет стадиона да напълни, ако не е въоръжена със съвременни високотехнологични системи, няма да успее да защити държавата, когато се наложи. Защото вече никой не смята да напада с дивизии и полкове, както едно време. А и сега е по-лесно да подчиниш една държава икономически, вместо да пращаш войски да я завладяват. Ненапразно казват, че там, където не успяха да стъпят немските танкове, сега минават мерцедеси и беемвета.
Военната наука казва, че когато намаляваш числеността на армията, не трябва да пипаш високоточни оръжия и ефективни системи, които са сдържащ фактор. Защото с отбранителните си способности те може да заместят цели дивизии и полкове. Но ние постъпихме точно обратното. България наряза най-страшните си оръжия под външен натиск - ракетите. Имахме ракетни системи без аналог.
Унищожихме 24 пускови установки и 72 ракети „Скъд“ с боен радиус 300 км. Нарязахме и най-модерните си ракети СС-23 с далекобойност 400 км - 8 пускови установки и 24 ракети за тях. СС-23 бяха страшилище. Това е ракета, която не може да бъде прихваната, защото в последния момент от траекторията си променя посоката. Тя носи и касетъчни бойни заряди. Във въздуха те се разпръскват, между тях има и лъжливи и отклоняват евентуална ракета прехващач. Така ядреният заряд става неоткриваем. Иска ми се задължително да уточня, че имахме изградени складове за ядрени боеприпаси, но никога в тях не са се съхранявали такива заряди. Плановете бяха в случай на война руснаците да ни ги доставят по въздух до 24 ч след вземане на политическо решение на най-високо равнище във Варшавския договор за употребата им. Не е тайна, че целите на нашите ракети бяха обекти в Истанбул, Босфора и Анкара. Сега ясно ли е какво ефективно сдържащо оръжие бяха те. Всеки би се замислил дали да нападне държава, която ги притежава, защото знае колко страшен ще е ответният удар. Освен това поддържането им е много икономично - те не искат нито хляб, нито вода, образно казано. Лежат си в хангарите и чакат своя час. От тази гледна точка поддържането на една ракетна бригада е много по изгодно, отколкото издръжката на една пехотна дивизия.

Генерали са ми казвали, че ако не бяхме ги унищожили, нямаше да ни приемат в НАТО. Но и политиците просто не се пребориха, за да ги задържим. Първо един цивилен военен министър от зората на демокрацията наруши сключения договор с руснаците при покупката на ракетите - в него имаше клауза, че не можем да ги показваме, да ги продаваме и да допускаме до тях представители на трети страни. А той пусна американски експерти, които буквално се катереха по ракетите, снимаха и сверяваха номерата им. Когато беше външен министър в царското правителство,

 

 

 ВВС имаше уникален изтребител прехващач с променлива геометрия на крилата - МиГ-23

 

Соломон Паси отиде в САЩ и заяви, че България ще нареже ракетите си. Изрази позиция, без да я съгласува в правителството, дори и Симеон Сакскобургготски остана изненадан от думите му. Николай Свинаров е единственият досега военен министър, който изкара пълен мандат. Но това се случи, защото по негово време се разделихме с най-добрите си оръжия. Нямам обяснение защо трябваше да го правим, след като би следвало алиансът да има интерес да приема държави с боеспособни армии. Специалисти смятат, че САЩ ни натиснаха да махнем ракетите си под давление на Турция. Турски генерали са признавали, че ги е било много страх от българските СС-23. Запознати твърдят, че за САЩ може да сме много важни съюзници, но за тях Турция е стратегически партньор. Все пак в интерес на истината трябва да признаем, че нашите генерали настояха американците да ни компенсират срещу нарязаните ракети. Те поискаха нови, по-мощни реактивни артилерийски системи за залпов огън или ескадрила нови самолети. Не се случи нито едното, нито другото. В момента най-далекобойната ни артилерия бие на 21 км, а евентуална компенсация би позволила разстоянието да се увеличи до 70 км. Освен това имаше идея установките за ракетите „Скъд“ да бъдат преоборудвани в пожарни, тъй като влекачите им са много мощни и високопроходими. А самата ракета служи за идеален резервоар, който побира 40 т вода. Въобще идеално средство за гасене на горски пожари. Когато от българската делегация казаха за тази идея на американския представител, той поклати отрицателно глава и направи категоричен и характерен жест с ръка, който означаваше: искам ги нарязани и намачкани.
ВВС имаше уникален изтребител прехващач с променлива геометрия на крилата - МиГ-23. Той бе снет от въоръжение. Мотивът бе, че харчи доста керосин, което е вярно. Но ми се струва, че по-вярна е другата причина - борбата с него е много трудна и западните пилоти са се бояли да излязат на двубой с него. Ненапразно са му казвали „лисицата“, защото е неоткриваем за противниковите радари. Ние имахме и три изтребителя МиГ-25 разузнавателен вариант, базирани в Добрич. Те следяха Гърция и Турция и 6-и американски флот в Средиземно море. Интересното е, че турските радари на Босфора въобще не можеха да ги засекат, нито пък да ги обстрелят със зенитни ракети от земята. Тези самолети летяха на над 21 000 м и следяха абсолютно всичко. Те имат станция на борда, която, щом индикира, че самолетът е открит от радар на земята, веднага го забива и екранът му побелява - просто го прави сляп. След 1989 г. се оказа, че поддръжката на МиГ-25 е много скъпа, и ги върнахме на Русия. В замяна на това пък получихме пет изтребителя МиГ-23 МЛД, последна модификация, които в някои отношения превъзхождаха сегашните МиГ-29.
Депутатите от миналия парламент гласуваха за Бялата книга за отбраната. С нея тогава управляващата партия ГЕРБ се гордее особено. На 29.12.2010 г. кабинетът на Бойко Борисов прие постановление, което закова днешните основни параметри на армията ни. Численост на армията- 26 000 души, танкове - 80, бойни бронирани машини - 280, артилерийски системи, калибър над 100 мм - 96 бр., бойни самолети - 16, бойни вертолети - 6, бойни кораби - 6. Освен това за пръв път в историята на войската ни през мандата на миналия кабинет МВР получи по-висок бюджет от армията. Тогавашният военен министър Николай Младенов отговори така на въпрос на репортер на „Преса“: „Момче, ти на кой свят живееш. Знаеш ли сега какви са приоритетите.“ Ами приоритетите са такива, че свихме армията като шагренова кожа, направихме я малка, но въоръжена със старите системи от 80-те години. А за да се превъоръжи, не трябват пари, нужни са страшно много пари. Защо в Полша, след като я приеха в НАТО, избухна скандал? Защото се разбра, че за да превъоръжат изцяло армията си със западни оръжия, са нужни 50 млрд. долара. А ние средно на година заделяме за капиталови разходи около 50 млн. лв. Но те са за всичко - ремонти, поддръжка, резервни части и нови оръжия. Как да стигнат, като такива са възможностите на военния бюджет. В момента бойната мощ на армията ни се гради от съветските оръжия. За да преоборудваме само една бойна батальонна група в пехотата, са необходими 500 млн. лв. А трябва по план да имаме шест такива групи. Ето за какво иде реч. Във ВВС от 15 бр. МиГ-29 изправни са малко повече от половината. Единствените нови системи, купени за армейската авиация, са новите вертолети „Кугар“ и „Пантер“ и самолетите „Спартан“. Общо за тях са дадени близо 700 млн. лв. Но това са пари, хвърлени за техника, която не носи нови бойни способности, а само транспортни - да се превозят от точка А до точка Б войски, хора или товари. За да станат ВВС мощна сила, е нужен нов изтребител. За флота пък бяха купени 3 белгийски фрегати и един минен ловец - всичките втора ръка, общо за 77 млн. евро. Сделката е изгодна, защото нов кораб от този клас стига до 300 млн. евро в зависимост от модификацията и оръжията, с които е наситен. Бедата е, че фрегатите нямат ракети, защото няма пари. Те бяха въоръжени с френските „Екзосет“, чийто ресурс изтече и фирмата, която ги поддържаше, отказа да прави това. А една нова противокорабна ракета струва близо 3.5 млн. долара.
Като теглим накрая чертата, какво излиза? Ако иска да има армия, държавата трябва да дава пари. И не можем да я свиваме вечно. Защото военната наука сочи, че има санитарен миниум, под който войската не бива да се свива, тъй като ще се разпадне като отбранителна система от различни видове въоръжени сили, която след това не може да се възстанови. Един бивш шеф на Генщаба твърдеше, че за нас този минимум е 45 000 души. Дали е така, ще се разбере. Преди години с цел икономии чехите решиха, че нямат нужда от изтребителна авиация, защото са в центъра на Европа, граничат със съюзници и почти я закриха. По-късно осъзнаха грешката си и я вдигнаха на крака, но трябваше да плащат скъпо. Затова нека си припомним хубавата българска поговорка, че умният се учи от грешките на другите, а само глупакът повтаря собствените.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel