Коментарна рубрика на Николай Илчевски                                              предишни публикации

УРАГАНЪТ „АЙК”ПОМИТА АМЕРИКА,
УРАГАНЪТ „АЗ” ПОМИТА БЪЛГАРИЯ

Всички, от CNN до последната кабеларка, отразяват последствията от урагана „Айк”.
Случи се така, че гледах тези репортажи първо в чужбина. Наистина бедствие – разломени къщи, разпиляна покъщнина, изоставени автомобили, изпочупени стълбове, разрушени пътища, вцепенени хора покрай имотите си, други отчаяно гледащи от вътрешността, през изпочупени прозорци. И всякакви предмети не на местата им -пластмаси в короните на дърветата, играчки в канавките на магистралите, дъски забити в прозорците, кабели по оградите.... И много, много боклуци навсякъде.

Когато в неделя пресякохме границата и навлязохме в милата ни родина, имах чувството, че друг ураган, неотразен от медиите, е помел отечеството ми:

Изоставени, рухнали, оглозгани къщи, разпиляна покъщнина, изоставени автомобили, в които растат треви и дървета, изпочупени стълбове, разрушени пътища (в много по-голяма степен от онези в Америка), вцепенени в бездействие хора покрай имотите си, други апатично гледащи от вътрешността на мръсните си прозорци със снадени стъкла. И всякакви предмети не на местата им - пластмаси в короните на дърветата, играчки в канавките на шосетата, милиони чантички за пазаруване (наплетени в треви, телове, клони, колове и камъни), автомобилни гуми в реките, дъски - наковани вместо капандури по дограмата, кабели по оградите.... И много, много други боклуци навсякъде.

И си дадох сметка, че този ураган ежедневно удря България – десетилетия наред. Набира сила от мързела на хората, завихря се в апатията им и като обединява фронта си с дезертиращата държавност (от кмет до президент) помита лицето на иначе красивото кътче от планетата, което обитаваме.

В Щатите ще се справят набързо – малко федерална помощ, една добра организация и много сърцатост и воля от хората да възстановят градчето си. И след месец два – оградите ще са боядисани, сградите - ремонтирани, шосетата - асфалтирани и маркирани, знаците и зеленината –възстановени, отпадъците – извозени.

А у нас ще продължим да гледаме и въздишаме по чуждия стандарт. Без да разбираме как се ражда той.
Кой ще накара кметовете ни да изчистят улиците, кой ще ремонтира собствените ни огради и ще обере сезала и найлоните от дворовете и нивите ни?

Кой ще боядиса дограмата ни и ще направи от малодушието дързост да се живее достойно?

Как иначе да бъде спрян този ураган, който се нарича „Аз” , ако не спре да подухва безстопанственост от всяко сърце.

ВИСОКИ СИЛИКОНОВИ ЕТАЖИ

През седмицата 2 бомби гръмнаха до място, което народът нарича бардак, а медиите – публичен дом.
На първо четене, ще рече човек, че са гръмнали имплантите на някоя жрица, но като размисли, се сеща,
че те, тези които обитават вертепите и надлезите, нямат
кой знае колко пари, защото им ги прибират сутеньори,
а и собствените им семейства.
Къде ти средства за импланти?
Силиконът е по високите етажи, където няколко хилядарки не са проблем да се похарчат в този месец. Или през седмицата.
Както и проституцията не е само там където мургави наглярки държат табели „Примоция – сфирка 5 лв.”
Проституира добре облеченото съседче, чийто мобилен номер е в бележника на младо бизнесменче, което (освен склада на едро в търговиите) държи телефоните на още една дузина подобни девойчета. И отговаря на повиквания от рода: Таа вечер може ли да осигурим 5-6 курви за един купон (еди къде си)?
Проституира студентката, която не иска да живее в „гадна квартира с още трима души” и още преди първата сесия си намира 50-годишен чичко. А заедно с него и нов телефон, нова самостоятелна квартира, нови дрешки и украшения.
И какво като й се води гадже?
А какво прави манекенката, която след поредното ревю
в еди кой си стозвезден хотел бива поканена с колежките
си да украси в ресторанта масите на ръкопляскащите господа? Колко от тези вечери продължават до сутрешното кафе, което рум сървис-ът носи с притихнали стъпки?

Проституират 40-50 годишни жени, които като камериерки, от време на време, преди да сменят чаршафите по стаите, ги омачкват за някоя банкнотка.

А какво правят, моля, девойките, които под аплодисментите на родата живеят с временно пребиваващ в страната чужденец с 3 деца и щастлива съпруга в Рим?

Това вече не е професия, а всенародно движение. Ако социализмът имаше толкова последователи, Кастро щеше да присъедини Щатите към Куба. Ако мафията имаше толкова членове, нямаше да избираме парламент.

Ако на всеки 1000 проституиращи жени в малката ни родина посадим по едно дърво, ще компенсираме всички пожари, бракониерски набези ... и дори посегателствата върху Амазонската джунгла.

БЕРБАТОВ! БЕРБАТОВ!

Отново имаме връх. Връх във футбола. След 1994 г.
пак взривяваме медиите с новина – Бербатов
и неговия трансфер.

Дали е най-голямата трансферна сума на острова?
Дали е рекорд за продажба на български футболист?
Дали е най-скъпият играч в Обединеното кралство?
Дали е най-известният чужденец за британците днес?

И в петнайсет раздела на Гинес да бъде изписан, не ми
се иска да забравяме, че извън търговските измерения, Бербатов даде лицето си на рекламни кампании против агресията, в защита на децата в неравностойно положение.... Човекът, който днес прави България толкова известна, колкото я направи в края на ХХ век Стоичков, доказа че не му са чужди ценностите на хуманизма.

СЕДЕМ НЕЩА, КОИТО ДАСКАЛЪТ
ДА НОСИ В УЧИЛИЩЕ

Разрешиха на учители в САЩ да носят оръжие в училище. Да защитят себе си и учениците от растящото насилие сред малолетните. Какво трябва да се разреши на българския учител да носи в училище?
*Валидол – за да се справя със стреса и да дава на учениците, които са стресирани от самия факт, че са ученици.
*Гумиран костюм – за да опази дрехите си от нашествието на дъвките.
*Речник на чуждите думи в българския език – за да е в час с нашествието на чуждиците. А и за да може да разговаря с подопечните си за нещата от живота.
*Нервнопаралитичен спрей -  за да снижава изблиците на тестостерон и естроген в самите класни стаи. А и той самия

ПОП ЗАПАЛИ МАНАСТИР

В зората на демокрацията това би било заглавие в тона на развиващия се тогава нов вестникарски език, чиито бисери са в пантеона на дивотията: „Глисти като пепелянки плъзнаха из Делиормана”, „Проститутка си играе с пожарникарски маркуч, по невнимание гаси пожар”.
„Овце изхвърлиха кораби в морето”.

От гледна точка на събитийността, действието на духовника не е кой знае какво. Все пак в тази държава преди това трима с раса, килимявки и автомати „Калашников” правиха кървава дневна баня в София. Преди това попове бяха съдени за блудство и педофилия. А още по-преди това два синода си пращаха бригади с мутри, за да решат кой ще държи свещоливниците, от които капе мек восък и твърда печалба. Та какво толкова, че някой се направил на Ван дер Любе. Кой читател или прокурор да учудиш?

То и от гледна точка на вярата не е кой знае какво. Храмът на Соломон е разрушаван поне два пъти. В Европа хиляди манастири са опожарявани и разбутвани и това не е навредило на Бог. Че нали самият Соломон при освещаването на храма казва: „Нима Бог наистина ще обитава на земята? Ето, небето и небето на небесата не са достатъчни да Те поберат; колко по-малко този дом, който построих. (3 Царе: 8: 27)
Преди 3000 години израилевия цар знаеше, че е по-важно доброто да обитава в сърцата на хората и че това повече радва Бога от всички иконостаси и постройки.

Ортодоксалната църква би трябвало да е най-смутена от този палеж, тъй като тя се е свряла в черквите и духовниците чакат хората да идват при тях, а не те да обикалят паството си. С негласната презумпция, че само нейните олтари са обиталище на Всевишния. Е, тогава наистина е страшно – слуга на Господа пали дома на господаря си.

А още по-страшно е, че когато по този начин поповете в България осветяват нощта, в нечие сърце може фитилчето на вярата да затлее. Не стигат ли рушащите се стени
и постоянните кражби на икони?

Апропо: В българската езикова традиция „поп” се казва
и на онова вертикално изправено дърво (или дървета), с което се подпира върха (при четирискатна конструкция)
или билото (при двускатен вариант) на покрива.
Та поддаде ли попа, си заминава покрива.
Но от друга страна – показва се небето!

Бизнесът с джинджифилова ракия процъфтява до стените на Бачковския манастир./ фото: filibe.com

БРЮКСЕЛ НЕ ХАРЕСВА ЕПОСА „КРАДИАДА”

Брюксел каза ясно, че вонята от финансовите мушенгии на българската администрация е вече непоносима. То не беше крадене, не беше чудо. Не беше наглост, а мерзост.
Бетонираха морето, Пампорово, Боровец, Банско с пари по селскостопански програми. От Варна до Синеморец издигнаха Великата Българска Хотелска Стена с пачки от програмите за селски и семеен туризъм.

Ако императорите от двете китайски династии (градили онази стена) станат от глината, ще се комплексират с малоценност при видението на остъклената крепост между България и водата на морето.

И каза Брюксел „не” на това. И станаха новини и нови предавания. И нови статии. Не че великата одисея на административните злоупотреби не е описана в годините по страниците на вестниците. И Омир ряпа да яде пред нашия епос „Крадиада”.

Но съдебната власт не работи и не може да роди ефективни присъди над лица от изпълнителната власт. А другият фактор, който може да промени нещата – народът – се доказа като закоравял „сеирджия”.

Вместо да излезе на улиците и да каже „Стига толкова”, той стои по кафетата и пейките и каканиже клюки и псувни.

Защото така е по-лесно.

Къде да ставаш да си правиш плакати и транспаранти и да слънчасваш по демонстрации...?

Сега Брюксел барабани по плота (не удря по балкански с юмрук по масата) и вежливо съобщава, че трябва не да местим министри, а да рестартираме политическата си система. Защото е зациклила като овирусен компютър.

Просто да си форматираме политолигархията и да си инсталираме нова легална версия. Защото тази се самонастани в мъглата на прехода.

А народът гледа, като че това е шоу по телевизията. Все едно не го засяга. Все едно е междузвездна война между други раси. А после плаче, че бил малък и бил зависим. Ами всеки който не може (или не иска) сам да си смени памперса е зависим.

ЧАЙКИТЕ НА ТАТО

Още не са почистили плажовете от купона на хипарите за първи юли и ето ти пак новина с чайки. Този път с чайките от гаражите на УБО, които са обявени за разпродаване с търг. И се събират кандидати от цяла Европа да се преборят за едно желязо, което харчи по 24 литра бензин на 100 км.

Ще се изтръскат някои с бая евро, но това е като кучето, когато се изтръсква да му паднат бълхите – много ще остане.И си мисля каква е приликата между оня, който спи
с бутилка бира на пясъка и този, който се записва за търга.

И двамата чакат деня и спят на пресекулки.
И двамата са обсебени от идеята за чайката – единият да
я има в небето, а другият – в гаража.
И двамата са крайни по отношение на собствеността – да
я няма изобщо и противното – ако можем да купим света.
И хипарят и колекционерът робуват на кумири и страсти - непременно да слушаш „Юлско утро” на първи юли, на пясъка (пък ако ще всичките ти останали 364 дни да са в клоаката на живота) и непременно да притежаваш кола, в която някой дебел задник от източния блок е пърдял (пък ако ще и никога да не я караш).

Единият мисли за другия – Тъпако, с парите, които ще затвориш в скапания си гараж, може да се купят поне сто камиона бира и да се пие до свършека на света, без да имаш други грижи.

И обратното – Дрипо, понеже имаш само капачките от бутилките и напиканите си панталони, никога няма да разбереш какво е да имаш цел и да я постигнеш.
Ирония на ирониите – две взаимно отричащи се култури, които не могат да спрат да мислят една за друга.

Хипарят в най-щастливата си нощ сънува кошмар – че на другата година и този плаж ще е застроен, а колекционерът – как хипари му разбиват гаража, крадат чайката, продават я за скрап и си купуват бира.

Затова братя и сестри, докато има бензин, подкарайте колицата си към морето, вземете си скромна квартира и наблегнете на огъня до скалите, плуването, лежането на пясъка, вкусната хапка и разбира се – любовта под звездите. Че лятото е кратко.

А по-късно прати всички на майната им ( и две години мълча обидена, защото хората някак не издържаха две петилетки да чакат чудо от нея).

Днес овчедушието е на вододел – от една страна от Брюксел очаква да дойде някаква панацея, от друга – един охранен врабец шета по софийските улици, кълве дупките в асфалта и микрофоните по пресконференциите и обещава надежда. И народът – с едно око –към Европа-та, с другото – към „Къде е батко?”

Имало поверие, че бяла лястовица се появява на 100 години веднъж. Отлично! Значи им надежда. Защото свестни българи- държавници се раждат по- често. Но за да има лек за болките, народът не трябва да гледа жиците, а урните. И здравия разум.
Почти сигурен съм, че Йовков, ако бе гледал преходът ни, би завършил „По жицата” малко по-иначе: Господи, колко глупост има по тоя свят, Господи!

А той, Господ, чрез устата на Соломон, е категоричен за глупостта:

„По-добре е да срещнеш мечка, лишена от малките й, отколкото безумен човек в буйството му.” - притчи Соломонови 17:12

BIG BROTHER И ГОЛЕМИТЕ ПРОДУЦЕНТИ

Започват кастингите за „Големият брат” – 4 – шоу „на живо”, известно в България с оригиналното си име „Биг Брадър”.
Ще има пак емоции. Ще има пак зяпане на екраните.
Това, че човекът има воайорска природа е ясно. Обича да наднича през пердето не само на знаменитостите от Холивуд, но и през това на съседа. И винаги му е интересно. Погледнато икономически, това е феноменално евтино създаване на забавления.

Създаваш технически възможности хората да гледат други хора, които не правят нищо по-различно от самите зрители. И прибираш печалбите.

Сигурен съм, че ако римляните бяха стигнали до тази идея първи, нямаше да има гладиаторски борби.

Едно не ми е ясно – как може в държава като България, която последните 600 години на практика живее с продуцентската концепция на „Големият брат”, хората още да получават сърцебиене от такова тв.предаване.
Няколко столетия султанът – в ролята на голям брат – вади от сцената младенци (прави ги еничари), моми (за съпруги в и около Високата порта) и мъже (като непотребни поради барутни характери).

После големият брат от Кремъл повече от половин век казва каква храна да се внесе в къщата, кога да има ток и топло, какво е добре да се говори, какви уреди да има и какви коли да се карат. От онова време все още се търкалят стотици хиляди москвичи и жигули.

В резултат на геополитическите борби между големите продуценти, през последните 20 години правата за шоуто в България ги държи вече големият брат от Капитола във Вашингтон. Той казва дали ще се произвеждат оръжия и дали ще се търгува с тях, кой каква роля да изпълнява в къщата. Изповедалнята е зад океана и затова живеещите тук не знаят кой от събратята каква оценка дава и кого номинира за компрометиране.

И така народът живее в шоу, което не разбира, и гледа шоу, което го радва. А то е едно и също. С едни и същи правила. И с почти едни и същи продуценти.

Вярно, не е като преди стотици години, когато повечето номинирани за изгонване свършват на дръвника пред вратата. Но сега почти половин милион млади хора (в най-силната детеродна възраст) са напуснали вече „къщата” и няма да се върнат. Те или не са създали семейства още или, ако имат деца, те говорят „ много малько бъльгарски”.
Останахме ние. И се гледаме така един друг, като че ли наистина трябва да остане само един.

ЗА ДИНОЗАВРИТЕ, ОМУРТАГ,
РАЙГРАСА И ИНТЕРНЕТ

Събитието: В София се проведе среща „с автори от целия свят” (както беше обявена от организаторите). За силата и слабостта на думите.
Дотук добре. Словото е сила, която променя света. Думите са отрова, която може и да убива. Библейски истини.
Но след като тези, които се бяха събрали, вярват толкова много в потенцията на изреченията, каква подкрепа търсят от държавата?
Какъв е този хленч, че книгите са в криза. Какво е това вечно оплакване, че от 20 четящи през 1990 г, сега е останал 1.
ПЪРВО:
Защо, ако някой е написал една страхотна книга и е станал член на писателски съюз трябва доживотно да досажда на населението с изреченията си? Не беше ли това най-голямата тегота на тоталитарната държава – десетина автори с по 15-20 дебели тома?
От хана Омуртаг остана едно „Човек и добре да живее, пак умира и друг се ражда”, но няма българин да не го знае. Монтен да беше написал само „Не притежанието, а употребата ни правят щастливи” пак си струваше.
ВТОРО:
Защо проблемите на събралите се в София не са проблеми на авторката на поредицата за Хари Потър, на Маркес, на Артър Кларк, на Норман Мейлър (на двамата - лека им пръст) на Паулу Куелю?
ТРЕТО:
Докога ще се спекулира с интереса на читателите? Те не са изчезнали – просто същите хора сега четат директно в интернет, гледат документални и научнопопулярни филми – и най-вероятно са по-образовани отколкото са били през 1990-а. Защото имат по-голям избор и по-добри източници в глобалната мрежа.

Трябва да се признае най-после, че ПЛАЧЪТ НА ИЗДАТЕЛИТЕ И НА АВТОРИТЕ в България е ПЛАЧ ЗА ПРОДАЖБАТА НА ТЕХНИТЕ СОБСТВЕНИ КНИГИ. Самият аз съм автор на 5 книжни заглавия, но не си правя илюзии, че мога да конкурирам това, което е филмирано от “BBC”, „History” “Discovery”.

Светът се развива, момчета. Не можеш хем да ревеш, че динозаврите са измрели, хем да се радваш, че не ти е посрано зеленото райграсче около басейна.

ЧЕТВЪРТО:
На хората им писна да им продават хартия, на която не е написано нищо ново. И да я местят от рафт на рафт и от кашон в кашон. Днес една флашка от 12 гигабита събира две библиотеки и си я носиш навсякъде.

Същата тази джаджа има 300 пъти по-голяма памет от харда на компютъра ми през 1990 –а. За какво говорим?
ПЕТО:
Да не забравяме, че хората сме така устроени, че 90 % от знанията за света ги събираме като изображения, а останалите 10 % като абстракции – текст и устно слово.
Защото две влюбени очи срещу твоите винаги струват повече от 5 антологии с любовна лирика.

И това, което ще разбереш от 1 минута гледане на Колизеума, не може да бъде описано в 100 страници текст.

Така че събитието, за което стана дума в началото, не е нищо повече от нескопосан PR на писатели. Това, че между тях имаше и имена, които винаги ще бъдат уважавани в България, е друга тема. Защото пак е „Време разделно”. Едни ще ги филмират, други ще ги забравят.

84% ЗА ХРАНА?!

Оня средностатистически човек, който не кара джип, но не рови и в кофите за смет, не почива в чужбина, но и не почива изобщо (защото не работи), изяжда 84 процента от  доходите си.

Както съобщава националната статистика.

Това значи, че на всеки един, който чете тези редове, има един друг, който не само няма достъп до интернет, но и до достатъчно храна.

Това значи, че до всеки един в тази държава, който може да си позволи освен храна, дрехи и електронен пакет (кабелна, интернет и телефони) има един, който пресмята какво трябва да направи днес, за да има за един хляб до края на месеца.
Това е вече напрежение. И то е голямо. Защото на всеки, който е готов в следващия половин час да запали колата и да отпраши нанякъде, има няколко, които са готови да направят каквото и да е през тази нощ, за да нахранят гърлата си.

Защото не можеш, ако си средностатистически, с 16 % от доходите да си осигуриш по-скъпите неща от живота – обувки, дрехи, енергия, вода, елементарна поддръжка на жилище, телефон и отглеждане на дете.
Който не си е лягал гладен не знае към какво оскотяване те води празния стомах – задейства инстинкти.

А инстинктите са страшно нещо, защото не се управляват от съзнанието. Един от тях е този за оцеляването – при който за да продължи да съществува тялото прекрачва всякакви обществени норми.

В такава държава едни заспиват с дистанционното в ръката и се схващат, ако не намалят климатика. А други заспиват гладни в тъмното и на ум обхождат местата, където има мазета с храна, ниви с картофи и градини с плодове.
Това значи, че всяка нощ един заспива доволен, а друг планира първото си или поредното си престъпление.
Има и трети – онези, които заспиват доволни, планирайки поредното си престъпление.

За които държавата е просто сбор от цифри, проценти и зони на влияние. Които ни доведоха до този хал. Но пък нали ние ги избираме?!

ХАЙДИ КЛУМ СНИМА БЕЛЬО В ДВОР С ДОМАТИ?

Телевизията е могъща, развращаваща, хищна и лакома владетелка.

Благодарение на нея, днес всяко момче знае как трябва да изглежда идеалната му приятелка – лице на Анджелина Джоли и тяло на Ел Макферсън (на младини).

Благодарение на екрана, всяко момиче знае какво ще бъде нейното момче – нещо като Брад Пит, като Джордж Клуни, като Леонардо ди Каприо.

За това че гледаме много филми и реклами наградата е следната – всички искаме да живеем в имение с морава, басейн, огромен гараж с поне 2 коли, палми и барбекю с колелца.

А истината е, както казваше един холивудски герой, че колкото ти е по-голям басейнът, толкова по-малко го ползваш.

Истината е че повечето момичета, дори и в Лос Анжелис трябва да минават сутрин през майстор шпакловчик, за да не стресират града, в който се появяват.

А повечето ергени са лениви и скучни, пият бира, пърдят, не карат ферари или ламборджини и не им стигат парите.

Понякога си мисля, че цялото това суетно гонене на лъскав стил на живот се инжектира умишлено.

Като хероин в кошмарна клиника.

Само че дебелата сестра е банковата олигархия.

Която благодарение на тези насадени модели те сгодява за парче земя с 4 кв.м. райграс, маломерни стаички (като в приказка за джуджета) в „престижен” квартал и после цял живот й целуваш краката и всеки месец й застилаш лихвички по които да стъпва.

А в България дивите поляни са по- красиви от голф игрището на Удс, сиренето на тикла е по-голяма вкусотия и атракция от омазнената тв.скара, а кирпичените ни къщи по селата с нищо не отстъпват по енергопараметри на най-модерните топлоизолирани „нулеви къщи”. Но тях не ги дават по телевизията. И Хайди Клум не се снима по бельо в доматите ни.

Но знае ли човек? Ако цената на бензина стане 5 лв за литър и хлябът седне на табелката 2лв/700г, може двор с марули и чесън да започне да ни изглежда както сега силуетът на Ню Йорк, гледан откъм залива.
Определено може.

ДОСТОЙНО ЕСТ

От времето, когато Джоузеф Хелър (авторът на „Параграф 22”) написа „Нещо се случи” не съм бил толкова впечатлен. От нещо ставащо в Пловдив. Тогава на площада ми дадоха тази книга и ми казаха след като я прочета, да не я връщам, а да я подаря на друг.
Странна щедрост за 80-те на миналия век. Даже мислех да няма уловка. После разбрах, че само така нещата могат да се случват.

Днес на площада строят нещо като стадион от железни елементи. Хората минават и мрънкат, че са им взели пространството. А бе хора, питайте – после мрънкайте. В петък събота и неделя може да седнете по трибуните съвсем безплатно и да си пиете газираното, гледайки волейболен турнир. От времето на легендарните кендрисийски игри (от преди Христа) малко подобни неща са ставали тук.

Защо да не стават по-често. Дайте да се повеселим в уикенда. На организаторите им е излязла математиката с рекламите и продажбата на права. За града това е подарък. Не мрънкай, народе! Радвай се. Пловдив заслужава своята Медисън скуеър гардън, където Майкъл Джордън и компания зашеметяваха Ню Йорк с красив баскет.
Да не би площадът да изглежда по достойно по нова година, когато го напъплят ръждясалите гондоли и старовремски въртележки на луна парка? От което ти става унизително да се наречеш пловдивчанин.

фото filibe.com

Апропо: Драги кмете и вие, общински съветници, ако в края на тази година на площада (на който предишният папа отслужи меса, а народът по-преди се събираше за своето

Съединение, и се развяваха бойни светини, и ходеше с бележник Йосиф Шнитер и дори Шевалас) ги няма онези мучения и „звуци на ужаса” от жалките увеселения с люлки и захарен памук, ще бъда много благодарен. Ама даже щастлив.

Помните ли колко хубаво и цивилизовано беше, когато се появи ледената пързалка? Затова и хората се редяха на опашка и бяха усмихнати.
Ето, такива размисли ме налегнаха покрай един волейбол

Църквата и тя мълчи за образите на светци, провесени по мартениците, въпреки, че синодът (или синодите) категорично се произнася, че това е езически ритуал и е несъвместим с канона.

На кой му пука – народът жаден за празници се пули в сергиите и купува – каквото му падне. Можеш даже да си намериш изтъкано името на мартеница. И като я поносиш, да я заровиш под камък.

Да си закопаеш името. Какъв ли опит биха взели от това последното вуду шаманите?! Може би най-щастливи и чисти са българите в чужбина, Те наистина се радват на двата конеца, изпратени с писмо, защото това всъщност е част от малката тънка нишка, свързваща ги с родината.

Разказаха и играта на добрата стара мартеница, наистина. Но какво да се прави. Живеем в 21 век – тотална консумация, малко вяра и много римейкове...

Преди няколко дни 7000 аборигени плакаха пред австралийския парламент, заради извинението на белите. „Белият” човек се извини от най-високата трибуна за всички злини, които са причинени на коренното население – лишаването от права, заграбването на земите, асимилационната
политика и т.н.

Едно „sorry” беше достатъчно, за да просълзи един изстрадал народ и той да заяви, че най-после се чувства пълноценна частица от австралийската нация.
Но... Австралия е далече.

Седя на пристанището в Пловдив и гледам как по реката текат сополивите и мазни скандали на българската политическа олигархия. Всички медийни шамари и оплювки, които са видимата част на добре скритите икономически и котерийни борби, се вливат в Перловска и Владайска река, просмукват се някак под ридовете при Траянова врата и олигавят и Марица.

Един огромен бариерен риф за морала- риф от дебелокожие и безочие (много по-масивен от Големия бариерен риф на Австралия) е заприщил всички думи за прошка, които българската политическа класа дължи на народа си:
сбърканата аграрна реформа, за сбърканата здравна реформа, за башибозушката приватизация.....за националния нихилизъм, за липсата на ефективно правосъдие, за съсипването на енергетиката, за изгубените поколения...
Кой може да изброи всички престъпления на българския политик спрямо собствения му народ? 19 години преход!!! Две десетилетия крадене на национални богатства, лъжи и тъпчене на едно място.
За толкова време Мойсей вече беше превел народа си по половината път от Египет до Обетованата (Обещаната )
земя. През пустинята.

Автоморга като една
човешка длан

Десетилетия наред тук  да имаш кола е значело, че си човек над средното ниво. Десетилетия наред хората са чакали възможността (и правото) да си купят автомобил така както  постоянните посетители на Лас Вегас чакат да им  дойде големия  джакпот. Затова сега...

О сега, българинът си го връща  на лошата съдба с вкус на социализъм, като се опитва да лиши Запада от всичките му возила. За съжаление - като започва да изкупува най-старите. Това  много  прилича на онази коцкарска шега, в която се  казва, че истинският любовник първо започва от бабите, които оредяват, а  младите моми -  те няма къде да отидат.

По същия начин и търговците на коли обикалят и прибират всичко грохнало от Западна Европа, за да го концентрират в родината. И да я превърнат в нещо средно между автоморга и действащ музей на  ретроавтомобилите. Както и в един денонощен сервиз без граници и ясен профил.

На всеки 100 водещи се на отчет коли, 3  не са в движение, 12 са с повреда, за отстраняване, в 8  в момента се чопли нещо под капака. А на всеки 100 профучаващи, 50 се движат с неясната идея - докога
и докъде.

Поради явната амортизация на внасяните от Австрия, Германия, Италия и Бенелюкс коли  българският шофьор знае как се сменя шарнир, ангренажен ремък, гарнитура, накладки, лагери, свещи и масло, а една трета са правили или са се опитвали да правят основен ремонт на двигател. Все едно каква  е  основната им професия. И колкото и далече да е тя от автомонтьорската. Тук е нормално да виждаш  на всеки 1000 км две коли да се теглят с въже една друга или нощем, като се разминаваш с “мотоциклет”, в последната секунда да разбереш, че е четириколесен „циклоп”.Освен стотиците хиляди маркови  бракми, чудната пътна картина се допълва с току -що излезли от конвейера мерцедеси и беемвета, както  и с праисторически трабанти, жигулита, лади, полски фиати . 

фото: Е.Славов

Като връх на недоделките обаче е един автомобил, който
е толкова здрав, но  и толкова нескопосан, че за него се говори, че "не е  автомобил, а начин на мислене" - Москвичът. Но за това е нужна цяла  книга...

По-интересно е, че в тази  държава, която официално се води за пълна с бедни,  не можеш да пресечеш нито една улица спокойно. Без угрозата да бъдеш прегазен, ако си пешеходец.  При средна заплата от 200 евро и цена на литър бензин 1 евро, никой не спира да си вози дупето от вкъши до сладкарницата или до другото кръстовище.

При средна цена 10 лева за литър зехтин, мнозинството яде салатите си с олио и плаче, че и то било скъпо - 3лв, за литър. А че за всеки преминат горделиво километър с таратайката плаща 20 ст, на никой не му отеква в кратуната.

Странна държава. Странни хора. „Евтини на брашното, скъпи на триците” И все очите в канчето на другите.

Как може при толкова дупки в политическата система, основните коментари да бъдат кой кара Хамър и кой Бентли?

Навремето в САЩ една реклама на револвери влиза в учебниците по маркетинг :

„Преди имаше силни и слаби. Сега Колт направи равни всички.” 

Така че спокойно,  народе. Преди един барел суров петрол струваше 16 долара. Сега струва – 100. Скоро ще стане 200. И тогава всички пак ще бъдат равни.

видео

Възможно е той да се опитва да установи контакт с марсохода, може да го приема като брат по разум. А може и да е първата електорална единица напуснала земята, за да се спаси от обещанията на всички политици на планетата ни. Защото какъв брат по разум може да е политикът на един друг нормален човек?

Паркингът "работно място"

 “Работоспособността” в България не е капитал - нито национален, нито личен, а понятие абстрактно.
С него (понятието „работоспособност”) най-вече се свързва възможността или невъзможността българинът да отиде до работното си място и да остане прав или седнал до края на деня (според това какво точно се изисква от него).

От времето на социализма, а може би и от друго време е вкоренена представата, че за да получаваш заплата е достатъчно да преминеш портала на фирмата, в която е подписан трудовия ти договор. Какво правиш през 7-те или 8-те часа от влизането до излизането е въпрос на който трудно може да се отговори, ако изобщо някой се интересува от него.

Поради липсата на практика да се замерват параметрите на работните места и да се търси производителност на единица време, след работа българинът не почива,
за да възстанови силите и способностите си, а започва истинския пълноценен лайф.

Тези, които отиват да копаят с мотики до припадък малките си нивички, или се отдават на изчукване на стари коли, или отиват да работят в малките си магазинчета, все пак са позитивно настроената част от публиката. Може би по-голямата част („може би” - за да не скверня националното достойнство) се отдават на занимания, едно от друго по-вредни за здравето и работоспособността:
1. Нощни запои с приятели, в които се пие ракия до 2-3 часа след полунощ и се коментира кой повече спирт може да вкара в тялото си. Това, оставя на участниците по 3-5 часа сън и те естествено си отдремват на другия ден на работните места.

2. Да се легне да се спи в 21.00 или 22.30 е факт будещ подигравки, затова телевизия се гледа до засиняване, при което тв маниаците също спят колкото пияниците. Видеотеките процъфтяват.

Като всяка неразвита в пазарно отношение страна и България толерира правенето на шум в нощните часове. Докато в държави като Швейцария и САЩ нощното смущаване на тишината се третира едва ли не като углавно престъпление (все пак съсипваш съня на стотици хора които утре трябва да произвеждат!) в България да си празнуваш до зори рождения ден с гърмяща в целия квартал музика е невинен факт и традиция.

Трудно полицейски патрул ще се отзове на сигнал за такова нарушение. Има дълга и безсмислена процедура, в която трябва да звънищ всеки път в РПУ. Така тероризираните трябва да загубят още време и още нерви.
Спокойният сън не е капитал. Времето, в което тялото събира сили, а умът си почива, за да даде всичко на което е способен в бизнеса, не е свещено време. Защото

РАБОТОСПОСОБНОСТТА тук не е произвежданото за час или минута от работното време, а самата възможност да се добереш до работата си.
Това довежда нещата до абсурд. Българите искат стандарт какъвто имат жителите на държави, които са с 200 г. напред в капитализма. Искане ...искане... искане...
Но повечето от тези искащи дремят когато работят. И дават всичко от себе си, за да се уморят и амортизират в свободното си време.
Работното място е паркинг за уморени души. А на никой паркинг не дават награди на победители.
На паркинга се събират такси за престой и точно това трябва да направят мнозина работодатели.
Но всъщност нека си припомним кой е най-големият работодател и всъщност най- пренаселеният паркинг. Не е ли държавата ?!!! Със своите стотици чиновници спящи невинно като детски играчки по бюрцата си.

OТ ТИТ ДО ДНЕС

by Nilchevski

Често заставам на брега и гледам лигавата кал, в която тревата расте само заради едното състезание в името на живота.  Реката, вкочанена в каменния си бряг, се чуди дали да се самоубие от скука. Вече почти 1500 години в тази й част не е минавало нещо по-голямо от сал или гумена лодка.

Ето, тук някъде е било пристанището за бойните римски галери, които са плавали от Адриатическо море, през пелопонеските фиорди и са се качвали през устието на Хеброс до това поле с хълмове.

Моят град – преди 1500, преди 2000 години...
Бойният римски флот влиза в пристанището на реката. Събитие, толкова важно и величествено, че да бъде изсечено на сребърна монета. Било е толкова величествена гледка за онези хора в 507 г.
Натълпено на скалите на трихълмието, гражданството е посрещало дървените кораби с легионери и възбудено е коментирало. Все едно днес тук да пристигне самолетоносача „Рейгън”.

Колко важен е бил този град, за да гребеш до него с весла - чак от Рим?
Колко могъщество и блясък е имало, за да тръгнеш с волска кола от Падуа, през сегашната Гърция, през проходите на Родопите, през днешните Доспат, Батак, Пещера – та до Тримонциум?

Колко стратегическо е било това място, за да организираш редовна конна поща между Сената в Рим
и резиденцията на управителя в Тракия?.

фото: Е.Славов
Няколко дузини римски мъже са се събуждали сутрин и в записките им за деня една от най-важните задачи се е казвала „Тримонциум”.

Императори като Веспасиан, Тит, Траян са държали да знаят как върви издигането на голямата крепостна стена в сегашния Пловдив, кога ще бъде завършена съкровищницата на града и кога ще започне да сече монети...
Все едно днешния пловдивски кмет всеки ден да се интересува как върви почистването на улиците в Помпей.
Е, какво пише в работните ви записки за днес, господа общински съветници, чиновници и кметове?

Мързелив ли е българинът?

Облегнат сладко на легендата за своето трудолюбие, българинът е задрямал и проспива новата си история.  Той спи с отворени очи и бленува някой друг да оправи съдбата му.

Коя точно е истината за българското трудолюбие?
И бил ли е той някога наистина такъв?

Когато се разхождате по планините, ще видите на невероятно отдалечени места, в дебрите на клисури и седловини, порутени къщи, до които се стига само пеш. Стоят като паметници от изчезнала цивилизация, която е носила на гръб сол и вода, камъни и картофи. Тази изчезнала цивилизация е на нашите дядовци, а не на друг народ. Когато вървите из полето, ще видите нишки от дървета, очертаващи границите на ниви до сегашните пътища. Нивите сега са трънаци.
Когато вървите по пътищата, по които разхождат чуждестранните ни гости, ще видите крепости, дворци, манастири и църкви строени с голи ръце и дух. И ако се загледате, ще се зачудите същите българи ли са ги строили.

Не са същите. Това са поколенията, родили легендата за българското трудолюбие.
Но дали е справедливо в 21 век
да измерваме трудолюбието с планински ниви,
обитавани трудни места и упорство да се живее навсякъде?

Да това е един от инструментите да измерим трудолюбието. Защото в свръхнапреднала Швейцария съществуват милиони декари лозя, разположени на такива стръмни терени, че никаква техника не може да стигне до тях. Те се виждат като панорами от всички пътища в южната част на страната.
Да обитаваш всяко кътче на държавата си, което може да роди храна, е норма и в „електронна” Япония, където чаените плантации са по ръбовете на пропасти, и в Гърция, където земеделие се развива дори на безводни острови в морето.
17 години след началото на пазарната икономика и 10 години след връщането на земята на хората, България внася почти всички видове селскостопански храни от съседите си, макар да има отлични условия и традиции да ги произвежда.

Обобщено:
народ, който има всички условия да се изхранва сам от земята си (чиито агрознания са изнасяни в Чехия, Словакия, Холандия), но купува храна от други, е вече почти диагностициран като мързелив.

Струпващи се в големите градове с оправданието, че в провинцията няма препитание, стотици хиляди българи оставят къщи, дворове и селскостопански земи в малките градчета и села да пустеят. Въпреки, че при сегашните цени на плодовете и зеленчуците всеки производител се оправя доста добре финансово. Да оставиш „производствената си база на село” и да тръгнеш към града да продаваш работната си сила, е меко казано отказ от инициативност.

Това е нагласа да бъдеш пролетарий, а не предприемач. Отказвайки се от по-трудното (но и по-плодоносно) задължение – да управлява съдбата си сам, българинът проявява малодушие и особен вид мързел – мързелът да се справи с трудностите.

Голи ли са тези размишления?

Идете в Ивайловград и останете там до вечерта. Границата с Гърция е само на десетина километра. Навътре в България тук-там светят по няколко лампи във всяко от обезлюдените села. Оттатък границата равнината е осветена като с гирлянди от кипящия живот в десетки по-големи и малки селища. А е една и съща земя.

фото: Е.Славов

Трудолюбив ли е българинът?

Голямата заблуда около сегашното българско трудолюбие идва от неоспоримия факт, че по принцип той е талантлив. Огромната креативност, дължаща се и на уникалната интелигентност (все пак сме втори след евреите в световен план), дава самочувствие, но и илюзии.

Българинът измисля неща, създава красиви, впечатляващи произведения, изобретява, подобрява, комбинира... Но с това неговият подвиг приключва. Опиянен от „сръчковщината” си, той не полага онези необходими усилия да приведе измисленото в действие и то да му донесе плодове. Отказва се да работи над идеята си по 14- 16 часа, за да излезе от кризата.

Смята, че след като е кадърен и талантлив, би трябвало да се оправи и с 6-часов работен ден и че съдбата му е задължена. А успехът, освен идеи, изисква и усилия.
Ето един пример:

ФИШЕР, изобретателят на кламера, шнолата, дюбелите и какво ли не още, е германец, собственик на фирма за генериране на патенти, в която работят 200 души. Те продават изобретения в целия свят.
Но как е започнал Фишер? След Втората световна война той измисля и патентова подобрение за тогавашните фотографски светкавици на „АГФА” и сключва договор с фирмата. Но Фишер живее на село, отдалечено на 5 км от най-близката ж.п. гара, а „АГФА” му пращат сандъците със светкавиците с влак. Фишер ги взема от гарата с ръчна количка и ги дърпа до селото си, където ги разглобява и подобрява. После отново с количката ги кара до гарата. С години!!! Това е началото на бляскавата му кариера!

Нека сега помислим какво би станало ако Фишер бе българин. До изобретението добре – възможно е. Но по-нататък? Готов ли е българинът да бъде докер на собствените си идеи, за да ги осребри? Когато Фишер бута количката си към село, Германия е изравнена със земята от войната и пакет масло там е цяло богатство. На нейния фон през 1945 г България изглежда като рай с излишъците си от храна, жизнен стандарт и запазен стопански живот.
Защо днес, след 60 г., сме бедни гастарбайтери в родината на Херберт Фишер? Отговорът очевидно се крие в заглавието на темата – „Мързелив ли е българинът?”.

Всеки автомобил при потегляне гори до 2 -3 пъти повече гориво, отколкото при достигането на оптимална скорост.
Като гледате как българинът лежи по кафетата и не иска да почисти тротоара пред блока си, не ви ли идва на ум, че него просто го мързи да изгори малко калории, за да потегли в новите условия на пазарното състезание?!!!

a