|
Влюбен палестинец с нередовни документи живее на летище още отпреди
разобличителя на американските подслушвания
Кристина Любомирова
Днес всички го сравняват с Едуард Сноудън – разобличителя на
американското интернет шпиониране, заседнал от два месеца на
московското летище „Шереметиево” с анулирани от САЩ документи. А
преди случаят със Сноудън да нашуми, аналогията беше с героя на Том
Ханкс от холивудския хит „Терминал”.
Става дума за 26-годишния палестинец Мохамед ал Бахиш, който от
четири месеца живее в миниатюрна стаичка без прозорци в транзитната
зона на летището в Алмати, столицата на Казахстан. Младежът няма
право да стъпи на казахстанска територия, нито да излети за другаде
заради нередовни паспорт и виза.
Историята му започва романтично – с красиво влюбване в хубава
казахстанка. През есента на 2012-а Мохамед работи като вътрешен
дизайнер в Дубай, когато среща пристигналата там на почивка с майка
си Олеся Гришченко, гражданка на Казахстан. Искрата между младите
пламва с неудържима сила и след като курортът на любимата свършва и
тя се прибира с мама у дома, нейният мургав Ромео решава да я
последва, да й предложи ръката и сърцето си и да заживее с нея сред
казахстанските степи. Нищо не го задържа в Дубай. Мохамед е
единствено дете на палестински бежанци, установили се навремето в
иракската столица Багдад. Момчето израства там, после губи майка си,
която се разболява и умира, а бащата загива при бомбардировките във
войната на САЩ срещу Ирак. Дубай е начинът на Мохамед да избяга от
тези кошмари, но не сгрява душата му. Това става едва след срещата с
Олеся. Затова палестинецът с дубайски паспорт не се колебае и
секунда при решението си да литне след любимата.
В Казахстан двамата заживяват в идилия и планират сватба. Но
подготовката на необходимите документи изисква доста време. Докато
съберат всичко необходимо, на Мохамед му се налага всеки месец да
лети до Дубай и да се връща обратно, за да удължава визата си. Уви,
в един момент казахстанската администрация запилява някъде подадения
вкупом с други предбрачни книжа дубайски паспорт на младежа. След
дълго търсене все пак успяват да издирят изчезналия комплект, но
междувременно срокът на паспорта и на визата в него се оказват
изтекли. Мохамед решава да лети до Турция, която му е по-близо,
разчитайки да оправи нещата в консулството на Обединените арабски
емирства в Истанбул. Но турските летищни власти изобщо не го пускат
през паспортния контрол, защото документите му са нередовни. Връщат
го обратно на аерогарата в Алмати. Обаче и там вече не го пускат да
влезе – пак поради същата пречка с изтеклите паспорт и виза.
„Така летях четири пъти между Истанбул и Алмати! Добре, че само
първия път бе за моя сметка, а по-нататък курсовете бяха поети от
авиокомпанията”, жалва се палестинецът на журналист от рускоезична
израелска
|
Миналата зима Олеся и Мохамед все още се радват на идилията си
медия, успял да влезе в контакт с него. В крайна сметка служителите
на летището в Алмати се смиляват над нещастния Ромео и го
подслоняват в една от стаите за персонала в транзитната зона.
Помещението е с размери два на три метра и няма прозорци. Има само
метално двуетажно легло и малък плот, на който Мохамед държи лаптопа
си. Най-щастлив е, когато обикновено нередовната интернет връзка
работи – тогава може да общува по Скайп с ненагледната Олеся, която
чака дете от него, или с братовчед си Ясер, който живее в Норвегия.
Има разрешение да взима душ там, където се къпят летищните
работници. Три пъти на ден му носят храна, каквато дават на
пътниците в казахстанските национални аеролинии. През целия юни
всеки ден ядял бьоф „Строганов” с гъби – и уверява, че когато излезе
оттук, повече никога няма да вкуси месо. Най-много му липсват
слънчевата светлина и свежият въздух, а монотонният глас от
летищната уредба, оповестяващ полетите, направо го влудява. Не го
пускат в зоната на фришоповете и кафенетата – но те и без това не са
по силите на изтънелия му джоб.
Отначало Олеся успявала все пак да го навестява, но с напредването
на бременността й дългото пътуване до летището става все по-трудно
за нея, а и разходите за пътя дотам и обратно не са малки. „Добре,
че е мама да помага. Толкова искам това най-после да свърши, да се
съберем и да узаконим отношенията си! Скоро ще раждам и любимият ми
трябва да е до мен!” – обяснява Олеся на заинтересувалите се от
сагата й журналисти. На свой ред Мохамед доочертава ситуацията така:
„Чувствам се като в затвор! Гледам всичките тези пътници, които
постоянно излитат нанякъде, а аз съм заседнал тук в безнадеждност!”
Може би надеждата е, че все пак покрай случая със Сноудън (който
засега е с два пъти по-малко стаж от Мохамед като летищен заложник)
властите в Алмати или Дубай, способни да разрешат казуса на
влюбените, най-после ще свършат нещо хуманно за тях...
Статията се публикува със
специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)