Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Голямото междучасие

Като пораснали майстори на бъркотията този път я забъркахме в идеални пропорции

 

Веселина Седларска

 

България е болна. Когато бяхме деца, в махалата се разболя една старица, която никога не беше боледувала. Това стана ясно, когато се разчу, че докторът при прегледа се втрещил: „Ти знаеш ли, че сърцето ти е вдясно?” Не знам, рекла бабата, аз на доктор досега не съм ходила, кой да ми каже? Беше към 80-годишна и въобще не се впечатли, че сърцето й не е там, където беше нарисувано в учебника по анатомия. Показах й картинката, тя каза, че важното било да върши работа. Лошо ли е да се боледува, попитах я, защото за учениците да си останеш вкъщи по болест беше късметче. Отговорът й потвърди, че и на старини има нещо двойствено в боледуването. „Лошо е, ама и не е лошо, защото на всеки му се налага да се спре и да послугува на Господа”, каза тя и оттогава не съм чувала по-холистичен възглед за човешкото здраве. България е болна, защото й се налага да се спре и да послугува на демокрацията.
Това, което хората искаха през февруари (ток, който да не изгаря семейния бюджет), не се случи през май. Обаче това, което хората чувстваха, като че ли получи отговор. А те чувстваха, че политиците не бива да живеят доволно и безметежно, щом гражданите живеят бедно и уплашено. Е, днес политиците нямат никакви основания да се чувстват доволни и спокойни. Дори Волен Сидеров – най-печелившият от протестите, които му преляха рейтинг повече, отколкото на всеки друг.
Днес Сидеров се пържи на най-горещия котлон. На него се гледаше като на човека, от когото ще зависят нещата в този парламент, а се оказа, че точно той е човекът без никакъв избор. Да се регистрира или да не се регистрира Волен Сидеров на заседанието за гласуване на правителството на Орешарски, беше въпрос възможно най-обществен. Защото той се равняваше и на въпросите: да има ли правителство страната, или да няма, да го бъде ли това Народно събрание, или да не го бъде, да се правят ли нови избори сега, или да не се правят? Но също толкова въпросът беше и възможно най-личен за Сидеров. При сегашното положение „крадецът на депутати от „Атака” Борисов е натикан в ъгъла, а приятелят предател Валери Симеонов хленчи отвън. При нови избори – никаква гаранция за наслада от подобна гледка за Волен Сидеров. И той се регистрира, което даде светлина за избор на правителство с подкрепата на ДПС. Волен Сидеров размени логиката на поговорката „Сърдитко Петко – празна му торбичка”. Първо се разбра, че торбичката му няма как да бъде напълнена, после се разсърди на себе си и на всички. Най-вече на медиите – те са толкова некоректни, че казват точно това, което Сидеров е казал, а не онова, което всъщност е искал да каже. От какво да е доволен и спокоен този уж най-печеливш политик?
Сергей Станишев изглежда доволен, но едва ли е спокоен. Доволен, защото избра добра сурогатна майка за своето правителство. Не и спокоен, защото вижда, че няма да има дори стоте дни спокойствие, гарантирани за всяка правителствена бременност. За Станишев правителството на Орешарски е като сърцето на баба Станка – не е важно ляво ли е, дясно ли е и къде го рисуват в политологията, важното е да си върши работата. След като двайсет и три години БКП издишваше партии, на Сергей Станишев се падна да ги вдиша. Да гали завръщащи се блудни синове, да ги събира и сплотява, да ги сдобрява и окуражава – не му е даден на Станишев този рядък човешки дар да се хаби за другите. Но огъня под краката на Станишев няма да подпалят всички тези оттук-оттам обрани и прибрани хора в правителството. Новите министри най-вероятно бързо ще преоблекат спомените си и бавно ще започнат да работят. Жегата за Станишев ще дойде откъм партията, Янаки Стоилов и Румен Петков вече пренасят съчки. При грешка на правителството на Орешарски БСП ще бъде по-безпощадна към водача си, отколкото опозицията към правителството. Каквато дистанция и нервна жизнерадост да демонстрира Станишев сега, той в бъдеще ще носи отговорност за неща, вършени от друг - как да му е комфортно?
Да не говорим колко му е комфортно на този друг, Пламен Орешарски. Лошо е, когато най-доброто в живота ти вече се е случило. А на Орешарски най-доброто вече му се случи, стана министър-председател. Оттук нататък всичко се очертава да е по-малко добро. Орешарски е икономист, човек на измеримите неща, точните, маркираните с цифри. При консултациите за съставяне на правителство той покани - кого? – партии, които са взели над един процент от народния вот. Така на срещата се оказа един средно симпатичен хиподил, но не и „Зелените”. Да не поканиш на разговор младите, умните, бързите, перспективните и не на последно място – застрашаващите те, е тежка форма на социално късогледство. Прибързано да им сложиш за министър човек, когото те наричат мистър Дюнигейт? И какво правят зелените в отговор – свалят ти кандидата за министър за една нощ във Фейсбук. Даже не се наложи да се разходят до „Орлов мост”, просто направиха демо версия за това колко са бързи и яростни. Лошо е, ако Пламен Орешарски не разбере колкото е възможно най-бързо, че му е дошло времето да послугува на „седенката”. Не на парламентарната. Става дума за народната седенка, която този път няма да може да бъде размотавана и така лесноразтурвана, както по времето на учителската стачка.
Първенството по дискомфорт е за Бойко Борисов. Аятолахът на комуникацията започна да говори повече с очи, отколкото с уста. Бойко Борисов не е на мястото си – столът му е тесен, налага се да държи някакви папки за реквизит, бившият премиер се озърта в Народното събрание като ВИП клиент, който е попаднал в случайно сбъркан

Волен Сидеров – най-печелившият от протестите

 

ресторант. Чуди се какво да прави, ориентира се, крачи опознавателно с намусен вид. Вътрешният му компас се върти от свирепа магнитна буря, която няма да е вечна. Той ще се ориентира с безпогрешен нюх. Грешат онези, които предричат скорошен край за Борисов, освен ако той сам не реши да го сложи. Но такива характери обикновено не се предават лесно. Те се оттеглят в пещерата на самотата си, ръмжат, лекуват рани, събират сили и в точния момент стават, отърсват се и поемат. Да се каже, че е дошъл краят на Борисов, е все едно да се смята, че в един миг са изчезнали всичките българи, за които Борисов е представата за управник. И представата за Борисов като приемлив заместител на дясното също не е изчерпана. Въобще не е. Дори и да си отиде човекът Бойко Борисов, той ще се върне под вънкашност чужда и под ново име.
Не и десните лидери обаче. Иван Костов (говорещият в едър шрифт), Надежда Нейнски (непасващата му, защото живее в курсив), Мартин Димитров (човекът, сбъркал или времето, или мястото), Кабаиванов (постигнал успеха да запомним първата половина на второто му име), Меглена Кунева (спомен за спомена). И те няма как да се чувстват добре, макар че най-после се обединиха – под мрамора на Братска могила.
Един-едничък Ахмед Доган си спести излишни чувства, като се оттегли пет минути преди народотресението.
В България винаги сме смесвали неща – ляво с дясно, видимо с невидимо, хаос със свиреп ред, ъндърграунд с най-горните етажи на властта… Но никога коктейлът не е бил в такива елегантни пропорции. В парламента имаме четири партии, които се ненавиждат по двойки, БСП–ГЕРБ и ДПС–Атака. И още едно съвършено съотношение: 120:120. Като че ли някакъв шегобиец ангел-хранител на България разчерта симетричен лабиринт, в който всеки е заклещен от другия. И така ни казва: „Положението е занулено, започвайте наново! И ако наистина си вярвате, че вторият ви акъл е по-добър от първия, внимавайте какво ще правите!”
Какво да правим? Ляво и дясно трябва да си направим. Нито БСП е лява партия, нито ГЕРБ - дясна. Новите лидери трябва да се появят. Десни и леви хора в България има, изразителите им ги няма. Верижното разпадане на нравите трябва да спрем. Панаирджийския народен сюрреализъм трябва да прекратим. Да се научим да работим, да мислим и да се уважаваме. Да се чуваме. Да се срамуваме. Да спазваме законите, да си носим последствията, ако ги нарушаваме. Да си подредим представата за институциите. Да послугуваме на демокрацията, за да оздравеем. Ей такива елементарни, същностни неща трябва да правим, за да се надяваме, че следващият парламент ще прилича по-малко на семейство Адамс, а правителството не толкова на семейство Форестър („Дързост и красота”).
Но ние сме в състояние да направим и друго. Да продължим да се разпадаме. Да крещим против всеки, против всичко. Да настояваме за избори, при положение че няма кого да изберем. Да сменяме парламент след парламент и всеки от тях да обявява колективизация на престъпността. Да се изтощаваме, да се отвращаваме, да се саморазрушаваме, докато се превърнем от държава в терен за няколко газопровода.
Когато народите протестират, обикновено това е знак за междучасие между ненаучените уроци на историята. Имали сме и малки междучасия през последните години, това е голямото. Дали ще можем да се възползваме от това време в скоби? Да си поемем дъх, да погледнем къде сбъркахме и да започнем наново? Много пъти сме си доказвали, че сме интелигентни, но точно толкова интелигентни, колкото да осъзнаваме напълно нещата и да се чувстваме зле. След това междучасие е изпитът можем ли да бъдем толкова интелигентни, че да се чувстваме добре.

 

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel