Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Елементарно, Уотсън!

Или защо не бива да подценяваме британската кампания срещу българските и румънските имигранти

 

Любослава Русева

 

На Както си вървял Иван, върху главата му паднала керемида. Получил сътресение на мозъка и едвам се изправил, но в следващия миг залитнал към улицата, където го връхлетял камион. Окървавен, със счупен крак и пукнати ребра, Иван залазил към най-близката болница. Аха, да стигне, отнякъде се появила глутница помияри. Докато песовете го ръфали, Иван вдигнал глава към небето и през вопли попитал: „Защо бе, Господи, защо?!” Господ си подал главата от един облак и досадено отговорил: „Ами хич не си ми симпатичен бе, Иване!”

Когато черният хумор се превърне в черна кампания не срещу някой измислен, а срещу напълно реален Иван, аргумент като „Хич не си ми симпатичен” не звучи никак смешно. Бих казала дори, че е изключително плашещ, особено щом враждебността е основана на високомерие и стереотипни представи, подклаждани от примитивна пропаганда.
Ако подозираме нещо подобно в британските опасения от наплива на имигранти след отварянето на европейския трудов пазар догодина, то е защото върху името Иван вече има клеймо. Само по причина, че в личната му карта пише „българин/румънец”, той е обявен за персона нон грата в Обединеното кралство – не с официална санкция, разбира се, но все пак твърде очебийно, за да не остане никакво съмнение, доколко е нежелан.
Не го щат Иван в Лондон и това си е!
Бере им ягодите, работи им по строежите, хотелите, болниците, пазарите, старческите домове и пъбовете, а отгоре на всичко взима най-ниската надница. Въпреки това го имат за готованец, алчен за социални помощи.
Иван учи в някои от най-добрите университети и е сред най-добрите от най-добрите студенти. И пак въпреки това го карат да попълва унизителни документи за работа (прословутия BR1 Аpplication), като не се забелязва и опит за маскиране на дискриминацията – той попада в отделна графа, той е втора категория.
Особено цинично е, че Иван, обрисуван от медиите и националпопулистите като отрепка и глупак, когото можеш да уплашиш с идиотския аргумент „Не идвай тук, понеже вали”, е всъщност удобно за употреба плашило:
Великобритания се намира в поредния си тежък евроскептичен период (британците бяха принудени да застанат на кръстопът с решението на премиера Дейвид Камерън за референдум дали да останат в ЕС), а се задава и предизборна кампания. През май предстоят местни избори. Догодина е вотът за Европейския парламент. През 2015 г. са парламентарните избори. Златно време за изява на евроскептиците!
Ето впрочем защо на небосклона така ярко изгря звездата на Найджъл Фарадж, лидер на Партията на независимостта на Обединеното кралство. На английския Волен Сидеров не му беше нужно да прави нищо повече, освен да използва масовите настроения и да призове за недопускане на нови имигранти до пазара на труда.
Който е гледал клипа от участието му по Би Би Си, вече е наясно, че Найджъл е късметлия – цялата му кампания може да бъде построена единствено върху разсъжденията на тема „Колко страшно е да ни залеят бедняците от България и Румъния”. Базирана на все още пресните спомени на британците от 2004 г., когато към ЕС се присъедини голям блок държави от Централна Европа и близо 1 млн. поляци, чехи и унгарци заляха Острова, тази по същество обидно елементарна кампания като нищо ще осигури места на популистите в следващия парламент.
В случая обаче е по-тревожно друго. И то е либералният начин, както забеляза културологът Ивайло Дичев, по който се прокрадва кафявата идея.
Говоренето срещу имигрантите, да си го кажем направо, е направо фашизоидно. При това фашизоидността е пробила всички възможни канали за комуникация, смятани за достижение на либералното общество. Освен жълтите медии – флагмани на кампанията, дори вестник като „Гардиън” не устоя на изкушението да хвърли съчки в нея. С посланието си: „Моля, не идвайте във Великобритания – вали, работните места са малко и заплатите са ниски”, той чак легитимира крайно опасните нагласи, че имигрантите са напаст и някаква по-неразвита човешка порода...

Е, крушката сигурно си има и опашка. Неотдавна „Сън” публикува разтърсваща история на семейство българи със седем деца, което изцяло разчита на помощи, както и за румънец, изнасилил зверски бабичка.
Да се обяснява обаче колко е нелепо от подобни случки да се прави пропаганда, е още по-нелепо. Превръщането им в доказателствен материал, за да се стигне до обобщения за българите и румънците, е не просто долнопробна демагогия, а помпане на специфичния британски националконсерватизъм, който се спотайва зад гърба на ужким неолиберални политики. (Апропо, ние не правим ли същото спрямо циганите?)
Тази пропаганда безусловно заслужава присмех и неслучайно младите румънци и българи заляха социалните мрежи с подигравателни колажи и карикатури. Англичаните, които иначе се славят с блестящото си чувство за хумор, понесоха на гърба си порой от иронични забележки, а тяхната надменност беше наказана по възможно най-интелигентния начин.
Да, тъкмо иронията беше начинът. Не патриотарското подскачане и зъбене, нито комплексарското „И ний сме дали нещо на света...” От разобличаването на примитивните стереотипи през смеха боли далеч по-силно и запомнящо се. Сори, но националистическият гняв наистина щеше да изглежда глупаво!
В този ред на мисли е успокоително, че българската държава не тръгна с рогата напред и удържа тона в рамките на дипломатическата сдържаност. Да се реагира истерично на вестникарски писания или на приказките на треторазреден политик като Фараж е, меко казано, неблагоразумно. Остър тон? Протестни ноти? Няма нужда от такова репчене, нали?
Следва обаче лошата новина: освен с огромно закъснение правителството ни влезе в разговора по темата от позицията на оправдаващия се. На 3 февруари външният министър Николай Младенов дори... успокои зрителите на телевизионния канал Sky, че от 1 януари 2014 г. няма опасност българските имигранти да щурмуват Обединеното кралство, защото биха предпочели да се изнесат в Германия, Испания или Италия.
В „превод” това ще рече, че ние (поне донякъде) приемаме страховете на британците и се съгласяваме с основанията им да се притесняват. Означава също, че разчитаме преди всичко на задълженията им по европейското законодателство, които гарантират отваряне на трудовия пазар, но нямаме аргументи за собствената си ценност и благонадеждност, с които да убедим гражданите на Обединеното кралство да се отнасят към нас спокойно и с уважение.
За разлика от България политиката на Румъния е доста по-активна и последователна (виж „Румънците отстояват своето”), като в същото време не изневерява на добрия тон. От Букурещ, освен всичко, побутват скандала към Брюксел, за да го изведат до проблем от по-общ порядък – не единствено в качеството на пряко засегнати, а в ролята на застъпници на базови ценности, които Обединеното кралство потъпква.
Докато ние хъмкаме и мънкаме, те излизат на принципни позиции. И така е правилно, защото не става дума само за българи и румънци, нито само за враждебно настроената към имигрантите Великобритания. В Европа открай време се надига обезпокоително мощна вълна на неолиберален национализъм (отново по Дичев), която не подмина дори славещата се със своята толерантност Холандия - крайнодесният популист Геерт Вилдерк създаде сайт за оплаквания от имигрантите от Централна и Източна Европа, а едва преди дни Асоциацията на германските градове би тревога за „накърненото социално равновесие” в страната заради четворното увеличаване на „нашествениците” в сравнение с 2006 година...
Възможно ли е тогава трудното съжителство един ден да се пръсне като плондир? И да помете всякакво лицемерие - по същия начин, по който дискриминационното говорене става все по-свободно и даже някак забавно?
Ако Иван още се чуди, имам подръка един стар английски виц:
Сър, как разбрахте, че колата е открадната? – изумил се д-р Уотсън.
- Елементарно, Уотсън, няма я на паркинга! – отговорил великият детектив Шерлок Холмс.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel