|
Как двама актьори от София се преселиха в Каварна и защо не им тежи
да са хем будители, хем зеленчукопроизводители, а от време на време
и живи статуи
Михаела Малер
Снимки: Явор Лалев
Феноменът е известен под името „Brain-Drain“: хиляди младежи
напускат страната. Често те заминават за Западна Европа или за
Щатите, понякога избират Полша или Румъния - важното е навън! Какво
обаче може да се получи, когато талантливи и образовани млади хора,
вече успели в София и в чужбина, решат да търсят нови възможности в
българската провинция? Вижте историята на Йоана Галева и Станимир
Енчев, избрали да се преместят в Каварна преди 4 години.
Да преживяваш в малкия град като мим, със сигурност не е лесно. И
все пак Йоана и Станимир са имали причини да напуснат София, където
са следвали театрално изкуство и са работили няколко години. Не на
последно място в мотивите им стои семейството. Но от голямо значение
за това решение са и представите им за изкуството. Представи, чието
осъществяване в София им се струва непостижимо. „Това, което искаме
да правим, е жив, експериментален театър - казва Йоана. - Опитваме
се да бъдем максимално честни и открити пред публиката.”
Да бъдат разбрани не е най-важното за тяхната форма на изкуство. Те
обичат да импровизират – жестове, текстове, танц. Важното е да е
автентично. „Искаме всичко да се случва на мига, да изживяваме
интензивно всеки момент. Когато плача, не симулирам, а плача, защото
съм тъжна наистина”, обяснява актрисата.
Тяхната представа за театъра може донякъде да се сравни с начина, по
който се играе в „Сфумато“. Йоана и Станимир са участвали в няколко
постановки там. Тяхното мнение е, че пълноценният артист създава
такава атмосфера, в която публиката веднага иска да разбере какво
преживява в момента човекът на сцената. Както почти всички хора на
изкуството, двамата се стремят да докоснат съзнанието на зрителя, да
задвижат нещо в него. И наистина, който гледа постановките на
Станимир и Йоана, ги изживява като своя емоция. Може и да се случи
зрителят да не разбере нищо, но въпреки това, когато напуска
театъра, вече не е същият. „Много често се случва човек да гледа
един спектакъл и да си мисли - добре, разбрах всичко, но всъщност
нищо не се промени”, обяснява Станимир.
Отключване на емоциите
В Каварна Станимир ръководи театрална школа за младежи, а Йоана
работи с деца в предучилищна възраст. Двамата се стремят да вдъхнат
нов дух в малкия град, да покажат на хората, че съществува култура
извън масовата. Затова прожектират и европейско кино в читалището,
което им служи за сцена. Едно кратко представяне на филма преди
началото води до дискусия след това. „Мястото е перфектно - казва
Йоана. - Няма значение, че таванът тече и през зимата е студено. Но
жителите на Каварна не са свикнали да ходят на представления. И
невинаги идват достатъчно зрители. Все пак има малък кръг от
образована публика, тя цени това, което правим.”
Тази публика им дава сили, за да издържат и да продължат да вярват в
себе си и в идеите си. Макар да не е лесно да правиш експериментален
театър в малкия град – независим от системата, обичайна за
столицата.
Да играеш на сцена означава и да изпробваш собствените си граници.
Да опиташ нещо, което в реалността не можеш да си позволиш, без да
понесеш отговорността за последиците от казаното или стореното.
Както казва Станимир, у хората се наслояват многобройни емоции,
които те потискат от съображения за приличие, защото спазват
социалните норми. Но според него блокирането на емоциите,
заключването им вътре в нас може да намали качеството на живота ни:
„Не можеш да оцениш достатъчно това, което имаш, без да изпиташ
крайностите. А театърът ти предлага точно такава възможност.”
Работата с децата пък им показва какво е влиянието на театъра върху
оформянето на личността. Йоана и Станимир виждат и свой личен успех
в това, че децата стават по-самоуверени. Играта им помага да открият
кои са, вместо да имитират другите, прави ги по-неподатливи на
влияние.
„Който е свикнал да играе театър в детството, по-късно ще му е
по-лесно в живота”, отсича Станимир. В рамките на различни проекти
той учи младежите да разиграват сцени, без да им предоставя текст.
Те сами трябва да измислят как и какво да направят. „Аз водя с тях
разговори за мечтите, за храбростта, за да ги измъкна от фейсбук
реалността – добавя актьорът. - Много е приятно да наблюдаваш как
едно дете се развива пред очите ти, как започва да мисли и да
твори.” Когато към края на проекта двамата виждат с какво доверие се
отнасят децата помежду си, окончателно се убеждават, че има смисъл
да правят всичко това.
Статуи, които дишат
През лятото Йоана и Станимир са живи статуи в курорта „Албена”.
Застават върху два стари куфара в пешеходната зона, преобразили се
във футуристични ангели. От 17 до 20 часа не помръдват. „Позволяваме
си само да дишаме и да мигаме”, отговаря Йоана на нашия въпрос колко
строго спазват ангажимента си на статуи.
Странно е усещането да стоиш замръзнал в една поза. „То е като да
наблюдаваш животни в зоологическата градина, само че в случая ние
седим в „клетката” и наблюдаваме хората извън нея”, разяснява Йоана.
Сред шарения поток от хора най-силно я впечатляват децата. „Понякога
реакциите им са просто невероятни! Едни ти бъркат в окото, други те
прегръщат като кукла, за да не паднеш, ако се дръпнеш инстинктивно
назад”, продължава тя и очите й блестят от удоволствие. „Някои деца
ни викат „майката и бащата”. Те разбират повече от това, което
виждат - добавя Станимир. - Ето ви ново потвърждение, че
изговореното с думи е само малка част от комуникацията,
по-съществената протича чрез мимиките и жестовете.”
|
„Статуите” Станчо и Йоана не помръдват часове наред
Родителите обичат да снимат децата си с Йоана и Станимир
У дома всичко е hand made
В техния дом в Каварна Йоана и Станимир наистина са „майката и
бащата”. Шестгодишният им син Йоан е една от главните причини за
тяхното решение да се преместят да живеят на Черноморието. Всичко в
къщата и около нея са направили сами. Така би изглеждало творението
на някой екологично ориентиран архитект с вкус към стилни
дизайнерски решения. Станимир обяснява, че къщата се намира в
постоянен процес на развитие – никога няма да е довършена и никога
няма да изглежда по един и същ начин.
Сега навсякъде в градината пълзят тиквени листа и стъбла. Сигурно
някой е изхвърлил в торището семки – появиха се, откакто го
разкопахме, смеят се двамата. Зад къщата се простират лехите със
зеленчуци, посадени по схемата на пермакултурата. Всичко е био! Не
им тежи, че освен с театър, с дизайн и с кино се занимават и с
екологично селско стопанство. В малък формат, разбира се, за
собствени нужди.
„За Йоан е по-добре да израсне тук”, смята Йоана. В София уж има
всичко – театър, кино, изложби. Дори и да не водят децата там, те
пак се докосват до света на културата. От друга страна обаче, Йоана
има чувството, че започват и доста рано да се преструват - като че
носят маски и не допускат да покажат истинската си същност. В
големия град децата бързо усвояват модели на поведение за всяко
нещо, спират да реагират спонтанно, стават някакви тарикати. Кината,
университетите и изложбените зали не могат да компенсират факта, че
там се води непрекъсната борба за съществуване. Като тук не става
дума за пари, двамата актьори са имали добри доходи в София.
„Театралната система в София обхваща и обслужва само един определен
кръг хора. Или ставаш част от нея, или се бориш против нея. И двата
варианта за нас нямат смисъл. Това взима много от енергията ти. И
тази енергия после не ти достига, за да правиш онова, което наистина
искаш”, обяснява Станимир.
Криле на желанието
Следващият проект на Йоана и Станимир е да направят театрална
работилница, в която да канят хора на изкуството няколко пъти
годишно, за да работят заедно по определена тема. Мястото на новия
център за обмяна на идеи ще е в техния дом в Каварна. Няма да им е
тясно - в двора им има още една сграда, която в момента пустее.
Докато работят, участниците ще живеят заедно и ще си поделят
задълженията. Така възниква взаимното доверие. В този град на брега
на Черно море ще се твори в такава атмосфера, каквато в София не
може да се получи, ентусиазирани са двамата актьори.
Проектът им има за цел да даде възможност на хората да се освободят
от навиците си, да напуснат обичайните схеми, да могат да творят. А
най-хубавото е, че накрая неизбежно ще възникнат и нови приятелства.
Статията се публикува със
специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)